– Какъв е този шум? – попита Моника за десети път, докато миех съдовете, използвани за сутрешната церемония. Тази нощ Празникът на Луната щеше да приключи с бяг на глутницата и посвещение в нея за онези, които се бяха присъединили към нея чрез сродяване през последната година. От всеки върколак, способен да се преобразява, се очакваше да почете Зова на Алфата при първата поява на пълнолунието. Алфа Завиер щеше да извие, за да призове глутницата си, и тези, които можеха, щяха да разкъсат човешкия си облик и да препуснат в гората за финалния ритуал на Празника на Луната. Останалите от нас стояхме отвън с лица, вдигнати към луната, молейки се за успешно посвещение и за възможността да участваме в следващия Празник на Луната. – Какъв шум? – попита Клаудия, като спря да мие, за да се ослуша. Омегите нямахме толкова добри сетива като другите вълци. Ние бяхме слабите звена в повечето глутници, ценени единствено заради емпатията и службата ни. Като Бета, Моника можеше да чува звуци на стотици километри, но ние, омегите, едва чувахме какво се случва на няколко метра от нас, ако не се ослушвахме. – Звучи като паническо бягство. – Моника се намръщи. Другите момичета в кухнята спряха работа при тези думи. Все още беше ранна вечер, така че не можеше Зовът на Алфата да е предизвикал паниката. Като непроявен вълк, аз имах по-слаби сетива от всички останали омеги, така че когато една след друга те доловиха шума от забързано отдалечаващи се хора, аз все още не чувах нищо. Като непроявен вълк – превръщач със заклещен вътре в себе си вълк – сетивата ми бяха слаби почти колкото на човек. Не чух звука на хаоса, докато той не нахлу в къщата на глутницата. Истинско стампедо. Хората тичаха, крещяха, врати се блъскаха тук и там, разтърсвайки къщата. Другите омеги в стаята замръзнаха заедно с мен, докато събратята ни от глутницата бягаха от богинята знае какво. – Какво се случва? – попита едно момиче до мен застиналата стая. Това извади Моника от вцепенението ѝ. – Продължавайте да работите. Аз ще разбера какво става. – Тя затвори вратата зад себе си, излизайки от кухнята на треперещи крака. Без нейния надзор кухнята се превърна в оживена говорилня. – Колко жестока може да бъде? – попита Клаудия, поклащайки глава с ръце на хълбоците. – Ако ни нападаха, щеше да ни остави да мием чинии, докато всички останали бягат на сигурно място. – Никога не съм чувала за глутница, толкова жестока към омегите като нашата. Какви сме ние? Жертвени агнета? – Върнах се към миенето на съдовете пред мен, докато другите момичета си бъбреха. Може да бях омега като тях, но бях и предател, а вълчицата ми не се беше появявала през последните три години. Те не ме смятаха за част от тях. Всъщност някои от тях, като Клаудия, се присъединиха към глутницата в тормоза над мен. Докато момичетата си говореха, чух глас отвън. Тъй като кухнята беше на долния етаж, а аз стоях с лице към прозореца, докато миех, чух паникьосаните гласове пред прозореца преди другите момичета. – Да, принц Валенс. – Един мъж прошепна с приглушен глас. – Сто от неговите вълци току-що пробиха границите ни. – Сърцето ми спря. Принц Валенс. Алфа Принцът. Последният вълк от кралска кръвна линия на цялата планета. Името, с което родителите плашеха непослушните си деца. Алфа Принцът беше последното дете на кралица Валенсия и крал Томас, последните владетели на върколаците. Принцът беше прокълнат да броди по земята с народа си, така че през последния век той завладяваше глутници и разширяваше територията си в търсене на човека, който да развали проклятието му. Последното, което бяхме чували за него, беше, че дори не е на нашия континент, но пък нямаше да е принц Валенс, ако не се появеше, когато най-малко го очакват. – Подготвени ли сме за него? Коя глутница изобщо е била подготвена за превземане от Прокълнатия Алфа Принц? През последните сто години той беше предявил претенции към близо петдесет глутници. Армията му растеше, като членовете на неговата глутница, прокълнати заедно с него, завладяваха редом с него. „Яж си храната, иначе принц Валенс ще дойде за теб.“ Дори децата се учеха да се страхуват от него от ранна възраст – Принцът, който щеше да унищожи света, за да развали проклятието си. – Воините на южната граница са избягали. – Хората отвън продължиха да обсъждат. – Натрапниците бързо ни настигат. Не, Сайлъс, не сме подготвени. – Алфа Завиер? – На среща е. – Какво надничаш? – Обърнах се и видях Клаудия, надвесена над мен, за да надзърне през прозореца, където двамата пазители разговаряха. В този момент те се обърнаха и ме видяха, потънали в паническия си разговор. – Да не подслушваш пазителите? Ти, хитра дяволице. – Клаудия ми нанесе един жилещ удар, който прикри като игриво побутване, докато се кикотеше. – Какво казваха? – обади се друго момиче зад нас. Погледнах назад и видях, че всички гледат разговора между мен и Клаудия. Половината от другите момичета вече бяха пренебрегнали инструкциите на Моника и се бяха измъкнали навън и, както се очакваше, не се върнаха. Кой би се върнал да мие чинии, когато самият Алфа Принц е нахлул? – Принц Валенс е пробил границите ни – промърморих, изплаквайки ръцете си от сапунената течност, с която миех съдовете. Всички момичета ме зяпнаха с широко отворени, комични очи, докато Клаудия не избухна в силен смях, пляскайки с ръка по рамото ми, докато се превиваше. Избърсах ръцете си в престилката и се приготвих да я сваля. – Принц Валенс? Наистина ли!? – Тя се засмя и се изправи. Другите момичета се присъединиха към смеха ѝ, убедени, че говоря глупости. – Да не е Торбалан? – Момичетата се засмяха още по-силно, докато аз свалях престилката си. – Още ли вярваш, че Алфа Валенс съществува? – извика едно от момичетата през смях. – А Дядо Коледа? – обади се друго. Вратата на кухнята се отвори с трясък и Селест влетя вътре. – Айсел! – ахна тя и се втурна към мен. – Навсякъде те търсих. – Тя дишаше тежко, а после погледът ѝ падна върху другите момичета. – Какво правите още тук? – изпищя тя. – Не чухте ли, че Прокълнатият Алфа Принц и глутницата му са тук? – Смехът по лицата им угасна бързо. – Цялата глутница слиза под земята. – Това обясняваше защо нито едно от другите момичета не се беше върнало. Селест ме задърпа извън кухнята, докато останалите момичета все още осмисляха думите ѝ. – Какво мислиш, че искат? – попитах Селест, докато тичахме към стълбите, водещи към подземното убежище на глутницата за военно време. Време, каквото не бяхме виждали от години. – Няма да чакаме, за да разберем. – Селест ме влачеше, докато вървяхме, по-бързо, отколкото можех да си мечтая. – Алфа Завиер няма да му позволи да превземе глутницата просто така, а ние не можем да останем тук, за да гледаме тази битка. – Потреперих от неотложността в гласа ѝ, напрягайки се да поддържам бързото ѝ темпо. За един ден един спокоен живот можеше да се преобърне и да се превърне в хаос. Реалността се превърна в това, което никога не сме очаквали. Титлата Алфа беше в семейството на Алфа Завиер от основаването на глутницата Редвил. Той нямаше да я предаде без бой. Алфа Принцът щеше да победи. Той завладяваше от младежките си дни, дните преди проклятието си. Алфа Завиер нямаше никакъв шанс. Простенах, а вълчицата в мен, която все още дължеше вярност на своя Алфа, без значение какъв задник беше той, тъгуваше за падението на глутницата ни. Чух вой, който ускори стъпките ми. Дори и да не бях вълк, познавах звука на тези, които принадлежаха на моята глутница. Техният вой ми беше познат, но този не беше. Това не бяха бойни викове, а просто обявление от тези, които идваха да поемат контрола. Когато принц Валенс превземеше глутница, той управляваше от няколко месеца до година, назначаваше Алфа от своята глутница, който да води в негово отсъствие, и вземаше останалите си хора, за да намери друго място, където да се установи. Алфа, прокълнат с духа на скитащ вълк. – Тук сме. – Поех си дъх, когато Селест спря. Хора се стичаха масово през вратите на малката сграда, която се намираше над подземните бункери. Отново чух воя. Двама пазители ни препречиха пътя, когато се опитахме да влезем в сградата. – Какво е това? Мръднете от пътя! – възкликна Селест, оглеждайки се зад нас, за да види дали някой ни е последвал. Хората ни изпревариха, докато стояхме. Пазителите ги пуснаха безпроблемно, но когато Селест пристъпи напред с все още стисната в нейната ръка, мъжете отново ни препречиха пътя. Един от мъжете погледна стиснатите ни ръце и вдигна твърд поглед към мен. Преглътнах при изражението в очите му. То ме накара да отстъпя крачка назад. – Заради мен е. – Селест се обърна с намръщено лице, когато направих още една крачка назад. – Няма да ме пуснат вътре. – Преглътнах, а очите ми запариха. – Няма да допуснем предател в нашето светилище.