– Не им позволявай да победят – повтарях си мантрата в главата, докато двама мъже ме държаха, а трети ме бичуваше. Раните на гърба ми така и не заздравяваха. Не минаваше и седмица, без да ме запознаят с един или повече нови методи за изтезание. Бях развила висок праг на болка и за да ме държат под контрол, глутницата Редвил ставаше все по-изобретателна в методите си. „Няма да сломят духа ми.“ Ако се вгледах по-дълбоко, щях да открия, че духът ми е в руини – или каквото бе останало от него, – но мантрата ми ме крепеше. Върколаците от Редвил ме използваха като свое опитно зайче – жертвата, върху която тестваха нови методи за изтезание. „Ще бъда силна.“ Тези думи се повтаряха в главата ми – една постоянна мантра, която живееше с мен през последните единадесет години. Преди единадесет години родителите ми предадоха глутницата. Имах приятели и добър живот, докато те не го съсипаха. Искаха повече. Баща ми искаше позицията на алфа Завиер и се опита да я вземе. Майка ми така и не се научи да не подкрепя своя партньор, така че през всичкото време – през тайните, действията зад гърба на глутницата, проникването в кръга на Алфата и последвалата атака – тя го подкрепяше. Аз бях просто едно деветгодишно дете, чиито родители се оказаха предатели. Те дори не успяха да изсипят огън и жупел, както бяха планирали. Близък приятел – мъж, на когото баща ми бе обещал, че ще бъде негов Бета след преврата, – се уплаши в последния момент и изтича при алфа Завиер. Той играеше двойна игра за баща ми и алфа Завиер, но всъщност цялата му лоялност се прехвърли към Алфата. Не вярваше, че баща ми може да успее, така че благодарение на него мисията се провали още преди да бъде завършена. Този път мантрата ми не можа да ми помогне. Напевите в главата ми, отчаянието да се хвана за нещо, да намеря частица вътрешна сила, за да не се пречупя, ме предадоха в онзи ден. Беше станало твърде много. Това, натрупано върху всичко останало, което изтърпях от вчера, премина през психическата бариера, която се борех да поддържам през всичките тези години. Бяха ме сломили. Това беше най-големият ми страх, който се сбъдваше, за да ми забие шамар в лицето. Опитвах се да запазя част от себе си, да се държа за малкото останала сила, за да не изглеждам като загубенячка, също като баща ми, но това ми беше в кръвта. Не можех да успея. Каквото и да направех, все беше грешно. Всичко, до което се докоснех, се проваляше. Това беше истината. Истина, от която бягах единадесет години. Истина, която сега приемах. Щом нещата не се бяха подобрили за единадесет години, нямаше да се подобрят и сега. Никога нямаше да имам по-добър живот. Щях да им позволя да победят. Не можех да бъда силна и те бяха победили още преди дори да се включа в играта. – Стига толкова – извика алфа Завиер. Звуците на пляскащите един след друг камшици спряха. Тогава стана очевидно, че не те изпълваха стаята. Не, това бяха моите писъци, моите молби и извинения, защото докато се опитвах да бъда силна в ума си, не успявах да бъда силна в действителност. Кой не би плакал, ако го биеха всеки ден? Кой би издържал толкова, колкото аз? Бях изчерпала силите си. Плачех, молех се и се самосъжалявах, макар да се опитвах да не го правя. Когато Скайлър ми кажеше да ѝ целуна краката, щях да падна по лице и да се лигавя по тях. Когато Люсиен ми кажеше да си сваля дрехите, щях да ги разкъсам за минута. Какъв смисъл имаше от съпротивата? Какво добро ми беше донесло опазването на духа ми през цялото това време? Те ме сломиха. Те победиха. Вече нямах сили да ми пука. Оставиха ме в студената килия, свита на кълбо. Болката в гърба ми ме топлеше. Кръв се стичаше от него и попиваше в дрехите ми. Сълзите не спираха да се леят по бузите ми. Носът ми беше запушен от сополи, които се стичаха по брадичката ми. Затворих очи с желанието всичко да спре. Веднъж се опитах да избягам и изтезанието, което изтърпях, когато ме намериха, не си струваше първоначалното вълнение от свободата. Самият ад трябва да е по-добър от тази глутница. Дяволът сигурно е по-мил от алфа Завиер. Той ме мразеше. О, Богиньо, как само ме мразеше. Прекалено много приличах на баща си, за да не се отразят греховете му върху мен. Мисля, че когато ме погледнеше, виждаше човека, който открадна света му – уби половинката му. „Иска ми се да не бях убивал баща ти“, ми каза той веднъж. „Трябваше да го оставя жив, за да види какво ще ти направя. За да се разправя с него по-жестоко, отколкото бих могъл с теб.“ Омразата дори не можеше да опише онова, което той изпитваше към мен. Той ме ненавиждаше, държеше ме прикована, плюеше на земята, по която вървях, и мразеше въздуха, който дишах. Звукът от приближаващи се стъпки ме обля в студена пот. Когато ключът към килията в подземието, където Алфата ме държеше, изтрака, затворих очи и тръпки полазиха по ръката ми, а кожата ми настръхна. Толкова скоро ли се връща? Този път щеше да ме убие и в този момент щях да посрещна смъртта с отворени обятия. „Богиньо, каква смрад е тук.“ Вцепених се още повече, когато чух гласа на Люсиен. „Бих приела смъртта с отворени обятия, но той би я направил още по-болезнена.“ Колкото и да е трудно за вярване, Люсиен ми беше приятел. Като дете, и дори след като глутницата ме отлъчи. Всичко се промени преди няколко години след един нещастен обрат на събитията, който ми се искаше никога да не се беше случвал. – Говори по-тихо. Може да спи. – Когато чух гласа на Селест след неговия, някои от възлите в стомаха ми се отпуснаха. Не смеех да помръдна, тъй като болката в гърба и отстрани се усилваше при всяко леко потрепване на мускул. – Какво са ѝ направили? – Това съжаление ли долових в гласа на Люсиен? Не може да бъде. Този мъж правеше живота ми по-лош само с присъствието си в същата стая. Скайлър щеше да ми откъсне главата, ако разбереше, че сме в една стая без нея. Половината от тормоза, който търпях от тази глутница и който не идваше от Алфата, идваше от него или от бандата му. Мразех го. Повече, отколкото мразех Алфата. Той ми беше приятел. Бях се убедила, че ме обича, но предателството му пареше. – Ще те измъкнем, Айсел. – Трепнах от докосването на Селест по лицето ми. В това състояние всеки ми изглеждаше като враг, дори най-добрата ми приятелка. – Как да я вдигнем, без да влошим раните ѝ? – чух я да пита Люсиен. Откъде би могъл да знае? Защо ще му пука? – Аз ще я нося. – В отслабеното си състояние, от дълбините на ум, замъглен и бълнуващ от болка, знаех, че нищо добро не може да произлезе от това той да ме докосне. Не исках ръцете му върху мен. Не го исках близо до себе си. Дори не го исках в същата килия! – Ще трябва да внимаваш. – Селест отстъпи крачка назад. Всичките им движения се регистрираха от далечна земя, земя, която не обитавах заедно с тях. – Какво ли е направила? – прошепна той. Беше се приближил твърде много до мен. Усетих го как протяга ръка, но спира, когато започнах да треперя неудържимо. Нямах сили да избягам, но не исках той да ме докосва. – Същото, което направи и на теб. Вчера ти я държеше, докато Бетел я налагаше с колан. – Селест не изглеждаше впечатлена от мекотата в гласа му. – Това е... това е различно. Нанесохме ѝ само шест удара. – Шест? Имах чувството, че бяха между двадесет и сто. Шест!? – Без значение дали са шест или шестдесет, ти си част от това. Помагаш ѝ само защото те изнудвам, така че не се опитвай да звучиш сякаш си светец! – Острият ѝ глас прониза тъпанчетата ми. – Всички вие сте отвратителни. Ти, глупавата ти приятелка и глупавият ти най-добър приятел. Мразя ви всичките! – Остави Скай извън това. Не знаеш какво е преживяла тя. – Не исках да се карат в килията ми. Достатъчно грижи си имах, без да добавям и шумна кавга, за която отново щяха да обвинят мен. – Вървете по дяволите и ти, и Скай. Тя те използва, но си твърде сляп, за да го видиш. – Тя ме обича. – Ти си просто лъскавото ѝ гадже. Изобщо не ѝ пука за теб, но това си е твоя работа. Аз съм тук заради приятелката си. Хайде да я измъкнем, преди алфа Завиер да се върне. – Селест отново прокара ръка през косата ми и усетих как ме повдигат. Ахнах, когато болката се вряза в кожата ми от многобройните отворени рани. – Толкова съжалявам – продължи да шепне тя, докато някак не ме настаниха на гърба на Люсиен. Все още треперех, а треперенето ми вече бе придружено от тихи стонове. Въпреки че ръцете му бяха стиснали бедрата ми, се страхувах, че Люсиен ще ме изпусне, затова свих ръце около врата му. Това можеше да е поредната му жестока шега. – Ще те приберем у дома.