Някога обичах Люсиен. Заедно със Селест, той ми беше най-добрият приятел. Родителите му вечно му се караха да стои далеч от мен, но той никога не ги слушаше. Нещата започнаха да се променят, когато преди шест години влязохме в гимназията. Тъй като бяхме с година по-големи от Селест, това остави нас двамата като приятели в гимназията, а Селест все още в прогимназията. Някъде по това време започна увлечението му по Скайлар. Тя беше най-горещото момиче в нашата гимназия. Не го винях, че изостави приятелството ни и избра нея. Те бяха златна двойка – синът на Бетата с неговата буйна къдрава черна коса, стройно, мускулесто телосложение и дълги крака, и дъщерята на Алфата с перфектна фигура на пясъчен часовник и блестяща дълга коса. Люсиен не можеше да бъде приятел с мен, докато излизаше със Скайлар, която ме мразеше от дете. Тя изпитваше отвращение към мен още преди да има причина за това. Позволих му да избере приятелката си пред мен, но той не ме пускаше. Даваше ми фалшиви надежди, които съсипаха и малкото репутация, която имах сред връстниците си. – Добре ли си? – Можах само да кимна на въпроса на Селест, докато брат ѝ почистваше раните ми. Предполагах, че Скайлар е изсмукала всичката доброта от него чрез една от многобройните им публични целувки, но той ми доказа, че греша, като ми се притече на помощ и се погрижи за раните ми. – Ще останат белези. – Звучеше обезпокоен. Белезите не бяха нещо ново за мен. Гърбът ми беше украсен с безброй такива – карта от камшици, колани, пръчки и всичко друго, с което са ме били. Белезите на гърба ми не бяха нищо; белезите в съзнанието ми бяха разказ за болка, която никога нямаше да избледнее. Можех да прикрия гърба си и да се преструвам, че зад мен няма нищо освен гладка кожа, но съзнанието ми беше оголено пред самата мен – постоянно, агонизиращо мъчение. – Няма значение. – Отдръпнах се от продължителното му докосване. – Внимателно. – Той спря рязкото ми движение. – Не искам раните да се отворят отново. Трябва да стоиш неподвижно, за да може Артемида да те излекува навреме. – Той подхвърли името на вълчицата ми, сякаш бяхме приятели, сякаш я познаваше и харесваше – моята вълчица, омегата, с която не понасяше да бъде свързван, когато стана кралят на нашата гимназия, дори по-популярен от бъдещия Алфа на глутницата. Той почисти раните ми с грижата на приятел, нанесе крем на парещия ми гръб и превърза раната, след което донесе лед за леката цицина на главата ми от мястото, където Скайлар ме ритна вчера. Може би смяташе, че заслужава признателност след всичко, което направи, но аз не можех да намеря сили в себе си да му благодаря. Той започна това. Вчера ме притискаше с груба сила, а днес искаше да се прави на мой спасител. – Защо ми помагаш? – попитах, обръщайки се с лице към него, пренебрегвайки острата болка от движенията си. – Можеш ли да ни оставиш за минута? – Той се обърна към сестра си, която стоеше със скръстени ръце, облегната на стената с кръстосани глезени. – Предпочитам да не оставам насаме с него. – Обръщайки се към най-добрата си приятелка, се постарах да види, че не искам да ме оставят сама с моя насилник. Ако зависеше от мен, нямаше да имам никакъв контакт с Люсиен. – Ако направиш някоя глупост, ще те кастрирам. – Тя размаха пръст на брат си и се отблъсна от стената. – Селест… – Нямах сили да я изгледам ядосано, но все пак успях. – Изслушай го, Ей. – Предателката ме остави сама в стая с насилника. Селест винаги искаше да давам на хората втори шанс. Дори когато беше очевидно, че ме доближават само за да се посмеят, тя искаше да виждам доброто в хората и да им давам толкова шансове, колкото е необходимо, за да ми покажат страна, която не ме подлага на ритници или словесен тормоз. На Люсиен бях дала най-много шансове в живота. Някога ми беше най-добър приятел, но избра Скайлар, моя заклет враг, пред мен. Унизи ме пред цялото училище, подпали дипломата ми, когато успях да завърша, и се присъедини към приятелите си в тормоза над мен. В началото не участваше, но след известно време започна да му харесва. В очите му имаше зъл поглед, когато ме гледаше, и изпитваше болнаво удоволствие да ме блъска и събаря всеки път, когато намерех равновесие. По-скоро бих се доверила на отровна змия, отколкото отново на Люсиен. – Ще скъсам със Скайлар. – При тези думи избухнах в смях. Смях се толкова силно, че се уплаших да не би затворените ми рани да започнат отново да кървят. – Нима можеш да скъсаш с нея? – попитах, все още задъхана от смеха. Ако ме излъжеш веднъж, срам за теб. Ако ме излъжеш втори път, срам за мен. Той беше използвал същите думи срещу мен преди няколко години. Изведнъж, от нищото, стана мил с мен, разпалвайки клюки в училище, а после ми каза, че ще скъса със Скайлар. Бях толкова щастлива, толкова наивна, толкова глупава. Глупаво си мислех, че си връщам приятеля, но ако знаех унижението, което ме очакваше след това, щях да разбера още тогава, че в лицето на Люсиен нямам приятел. Вече не. – Ще го направя. Не мога повече да бъда с нея. – Видях искреността в лешниковите му очи и се удивих как един човек може да бъде толкова измамен. В погледа му нямаше и следа от неискреност. Той удържаше погледа ми като човек, който няма какво да крие, но зад искрените му очи се криеше зло сърце, способно да измисли най-злите помисли. Люсиен можеше да се усмихва, докато те промушва до смърт, и в същото време да изглежда така, сякаш не иска да те нарани. Друго момиче би се заблудило, но както казах, щях да бъда голяма глупачка, ако се оставя да бъда изиграна втори път със същите думи от същата уста, която ме измами преди толкова години. Скайлар се беше погрижила да поквари и най-малките атоми в тялото му, без да остави нищо от момчето, което познавах. – Защо не можеш да бъдеш с нея? – Заиграх на играта му. Колкото повече говореше, толкова по-малко вероятно беше да заспя в стаята му. Скайлар щеше да ми одере кожата от гърба, ако разбереше, че съм била с гаджето ѝ, сама и в неговата стая, без значение от обстоятелствата. Щеше да ме нарани още повече, ако разбереше, че съм спала тук. – Харесвам друга. – Крива усмивка изкриви устните ми. – Не е моя работа дали харесваш някоя или дали ще скъсаш със Скайлар – сопнах се аз. Зли. Всички до един. Зли, безсърдечни хора без капка доброта в кръвта си. Той, и Скайлар, и синът на Алфата. – Не искаш ли да знаеш коя харесвам? – Лъчът на надежда в очите му угасна, когато отхвърлих опита му за любезност. Твърде късно. Мразех ги всички. Желаех им всичкото зло на света, проклинах земята, по която стъпваха, и въздуха, който поемаха в дробовете си. – Не ме интересува. – Той клюмна напред. Новите му актьорски умения ме разсмяха. – Спомняш ли си как вчера ме хвана за врата и се опита да ме удушиш? Забавни времена. – Усмихнах му се. Ако знаеше размера на болката, която изтърпях от ръцете му и как ме увреди, това щеше да го накара да се усмихне – да го направи щастлив. Исках той и бандата му да бъдат нещастни до деня, в който умрат. – Не знаеш колко е трудно да те гледам как страдаш. Ако Скайлар разбере, че започвам отново да те харесвам, ще тръгне след теб. Не искам това. Опитвам се да те защитя по малкото начини, по които мога, дори и да ме мразиш за това. Като омега, усещах емоциите на хората. Емоциите, които се процеждаха от него, бяха отрицателни – тъжни и тревожни. Не им обърнах внимание. Можеха да бъдат фалшиви. – Не е нужно да ме гледаш как страдам. – Усмихнах му се. Той отвърна на усмивката ми с болезнена такава. – Можеш да обърнеш гръб и да се преструваш, че нищо не се случва, както направи преди всичките тези години. – Раменете му увиснаха при суровите ми думи. От време на време на Люсиен му хрумваше светлата идея за разкаяние, но то никога не траеше дълго. Нямаше да позволя да ме направят на глупачка отново. – Не е… – И ти никога не си ме харесвал, Люсиен. Ти ме отхвърли и аз приех отхвърлянето ти. – Ако в този момент очите му се бяха напълнили със сълзи, не ми пукаше. Не погледнах и нямаше да ме трогне, ако беше паднал на колене и се беше превил от болка. Може би дори щях да се изсмея. Мразех Люсиен и му желаех най-проклетия късмет, който някой на земята би могъл да има. Без да искам да остана в стаята му и секунда повече, свалих краката си от леглото му, стискайки зъби срещу болката, докато излизах. Следващият ден беше последният ден от Празника на Луната. Денят, в който в Редвил се отприщи адът.