Месец по-късно намерих Изабел да върви сама към колата си. Чаках я до багажника, дръпнах ѝ чувал на главата, завлякох я зад трибуните и я пребих до смърт. Тя никога не ме видя. Никой не ме видя. После го направих отново. И отново. Всяка седмица, като по часовник. Всеки път, когато се появяваше в училище със синина или накуцване, се уверявах, че имам херметично алиби. Изабел се срина бързо. Не може