**Вайълет** Сърцето ми блъскаше в гърдите от вълнение и напрежение, докато прекосявах кампуса на академия „Старлайт“ с куфари в ръце. Това бе мечтата ми, откакто се помнех – да бъда сред най-добрите шейпшифтъри. В академията се влизаше изключително трудно, но някак си бях успяла. Днес щеше да започне нова глава от живота ми и абсолютно нищо не можеше да я развали. — Мърдай, очилачке! Е, почти нищо. Издадох вик, когато някой ме блъсна на земята, и паднах заедно с куфарите си. Очилата ми се изхлузиха от лицето и ме обзе паника. — Не, не! — зашепнах аз, затваряйки очи, докато отчаяно ги търсех с ръце. Те трябваше да стоят на очите ми по всяко време. Имах ги от осемгодишна и знаех само едно – че ако не ги нося постоянно, нощта щеше да бъде студена и самотна. Кошмарите, виденията… — Да! — въздъхнах, когато пръстите ми докоснаха познатата рамка. С облекчение бързо ги сложих обратно. Зърнах гърба на момчето, което ме беше блъснало, докато се отдалечаваше с групата си приятели. „Задник!“ – измърморихме едновременно моята вълчица Лумия и аз. Едно от момчетата, облечено в син суичър с качулка, се обърна назад с нещо, което приличаше на съчувствие. Погледите ни се срещнаха и той смени посоката, затичвайки се към мен. Смутена, го гледах как вдига куфарите ми от земята, преди да протегне ръка, за да ми помогне. — Добре ли си? — Да, благодаря — приех помощта му и се изправих, заставайки лице в лице с него. Устните ми мигновено се извиха в усмивка към красивия блондин пред мен; очите му бяха кафяви като мед, а косата му – малко по-светла от моята. — Извинявай за принца — каза той. — Не го направи нарочно, днес е малко кисел. Намръщих се. — Принца? Момчето ме изгледа странно. — Върко… няма значение. Първи ден? — Да. — Имаш ли нужда от помощ с куфарите? — Да, разбира се. Той грабна двата ми куфара и тръгнахме, а късите ми крака се бореха да поддържат темпото, тъй като бях наполовина на неговия ръст. — Беше тръгнала да си вземеш ключовете ли? — Да. — Само „да“ ли можеш да казваш? — Д… искам да кажа – не — поклатих глава, леко засрамена. Той се изсмя. — Аз съм Нейт, член на студентския съвет. — Вайълет — отвърнах. Нейт ме погледна, а после очите му ме изучиха внимателно. Погледът му беше толкова интензивен, че не можах да сдържа руменината по бузите си. — Нека позная — заговори той. — Седемнайсет, малка и скромна глутница, дъщеря на Алфа, чирак на лечител? Погледнах го шокирана и изпуснах изненадан смях. — Почти позна – осемнайсет. Имаше и още нещо. Алфата беше моят чичо, който ме отгледа, но това не беше тема, която обичах да обсъждам. Когато бях на осем, родителите ми загинаха при нападение и чичо ми се грижеше за мен оттогава. Той беше Алфата на глутницата „Кървава роза“, малка глутница от изтока. — Учиш за помощник-лечител? Родителите ти сигурно се гордеят с теб — каза Нейт. — Да, и те… — отговорих, а думите заглъхнаха. Алфа Фъргюс се опитваше да се държи с мен като с дъщеря, но човекът просто беше твърде несръчен в отглеждането на такава. Никога не се задържаше наоколо, а нашата Луна, Соня, даваше всичко от себе си, но просто я нямаше онази връзка майка-дъщеря. Сол в раната сипваше и Дилън, братовчед ми, с когото израснахме заедно. Наричах го мой брат, всички го наричаха така. Той ме мразеше през целия ми живот, без никога да ми даде причина, и никога не сме се разбирали. Той беше втори курс в академия „Старлайт“ и ми беше дал много ясно да разбера, че в тези стени не сме семейство и трябва да стоя далеч от него. Точните му думи бяха: „Не ме излагай, изрод такъв.“ — Гордеят се — въздъхнах аз. Докато следвах Нейт, забелязах много момичета, които се бореха за вниманието му. От време на време той кимваше на някоя от тях, което биваше посрещнато с писъци. С такова лице не беше трудно да се отгатне, че е популярен. Преди всичко изглеждаше, че има и добро сърце. Той ме хвана, че го зяпам, и аз забих поглед в земята с кикот. — Ето ни — каза Нейт. Вдигнах поглед и осъзнах, че вече сме пристигнали в голямата зала. — Хайде — въведе ме той вътре и мястото беше точно толкова невероятно, колкото си го спомнях от ориентацията – огромно открито пространство с високи тавани и луксозен вид. Беше доста оживено, зоната бе пълна със студенти и куфари. — Уау — ахнах аз, оглеждайки се със страхопочитание. Нейт посочи с пръст. — Това е рецепцията. Можеш да отидеш там за информация и да си вземеш ключовете — след което протегна ръка. — Беше ми приятно да се запознаем. Добре дошла и се надявам да имаш добра година… Вайълет. Погледнах ръката му за момент, преди да я поема. — Благодаря. Той ми намигна и усетих трепет в гърдите си. Задържах ръката му секунда по-дълго от необходимото и когато той се загледа в сплетените ни пръсти с мека усмивка, аз се закашлях и отстъпих назад. — Благодаря — повторих, без да знам какво друго да кажа. — И благодаря, че се върна да ми помогнеш. — Няма проблем — отвърна Нейт. — Просто си върша работата. Да, разбира се, защото беше член на студентския съвет. — Нейт… да тръгваме! — извика силен глас. Погледнах през рамото на Нейт, за да видя откъде идва гласът. Беше момче, подпряно на една от колоните, заобиколено от приятели, с гръб към нас. Беше същото момче, което ме нарече „очилачка“. Веднага разпознах гласа му. Нейт го беше нарекъл „принц“ и се зачудих дали е защото е истинска кралска особа, или заради високомерното му поведение. Въпреки това Нейт не се поколеба и за секунда, а веднага тръгна към приятеля си. — Следващият! — извика жената зад информационното бюро, връщайки ме в реалността. На лицето ѝ беше изписано отегчение. — О, да… това съм аз! — казах, звучейки неловко дори за самата себе си, докато се борех да избутам куфарите си до бюрото. — Име, клас и специалност — поиска тя с равен тон. — Вайълет Хейстингс, първокурсник от факултета за лечители? Жената измънка нещо и прегледа купчина хартии или папки. Междувременно мислите ми отлетяха към трите ми нови съквартирантки, надявайки се, че поне те ще са по-поносими от оня тип, който ме нарече очилачка. — Т-трябва да кажа, че за мен е голяма чест да бъда една от избраните двеста, които ще се учат от най-добрите лечители, а майка ми всъщност е възпитаник на академията, така че наистина се вълнувам да… Жената ме прекъсна, хвърляйки връзка ключове към мен, и аз ги хванах точно навреме. — Зала „Лунар“, втората сграда вляво, втори етаж, стая 102… Следващият! — Добре? — премигах аз, шокирана от грубостта ѝ. Преди да успея да реагирам, някой ме блъсна настрани и почти се препънах, но за щастие успях да си върна равновесието точно навреме. Следването на указанията на грубата жена до общежитието за щастие не беше твърде голямо главоболие. Успях да стигна до втория етаж с много усилия, напълно без дъх и вероятно потна – но бях там и това беше всичко, което имаше значение. Коридорът беше пълен със студенти, които разговаряха, внасяха вещите си и така нататък. Залята от шума и хората, се огледах, без да знам откъде да започна. — В коя стая си? — попита глас отзад. Когато завъртях глава, една жена ахна силно в лицето ми. — Аделаида? — тя разшири поразителните си зелени очи. Погледнах жената, опитвайки се да разбера дали я познавам, но не можах да я разпозная. — К-коя? — заекнах аз. Жената имаше светлосива коса, вързана на кок, очила на носа и поразителни зелени очи. Тя ме гледаше с напрегнат, почти изпълнен с надежда израз, докато аз я гледах странно, мислейки си, че сигурно ме е сбъркала с някой друг. — Толкова съжалявам — извини се тя. — Просто приличаш на някого, когото някога познавах. Усмихнах се топло. — Няма нищо. — Казвам се Естер и съм отговорник на този факултет. А ти си… — започна тя, като погледът ѝ се премести върху етикета с името на ключовете ми. — Вайълет Хейстингс от стая 102 – стаята е точно надолу по коридора — каза тя. — Благодаря — въздъхнах, благодарна за помощта. Хвърляйки ѝ една последна усмивка, продължих нататък с куфарите си към стаята. С всяка крачка ставах все по-тревожна за срещата със съквартирантките ми. Какви ли щяха да бъдат? Щях ли да ги харесам? Щяха ли те да ме харесат? Дори в глутницата „Кървава роза“ осъзнах, че никога не съм имала истински приятели. Разбира се, имаше хора, с които бях по-близка, отколкото с други, но приятели? Стигнах до вратата на стая 102 и сърцето ми заблъска в гърдите. Поемайки дълбоко въздух, завъртях ключа в ключалката и бутнах вратата. В центъра на стаята стояха две момичета, които веднага спряха да говорят и ме погледнаха. Едното момиче имаше боядисана в светлорозово коса, а другото – тъмни къдрици. Дрехите им бяха стилни и изглеждаха скъпи, което ме накара да се почувствам несигурна и не на място. Вероятно идваха от семейства с висок статус, по-големи глутници, за разлика от мен. — Прекъсвам ли? — попитах с колеблив глас. Момичето с розовата коса се втурна към мен. — Не — каза тя бързо. — Аз съм Ейми, това е Тринити… а ти тя ли си? Бившата на Кайлън? Намръщих се объркано. — Коя? И кой беше Кайлън? — Нашата съквартирантка, Кристъл? Бившата на принца на ликаните? — обясни Ейми. — Чух, че трябва да повтаря първи курс и е наша съквартирантка… ти ли си тя?