**Кайлън** — Кай — изстена Кристъл в ухото ми, докато достигаше връхната си точка. Тялото ѝ трепереше под мен, ноктите ѝ се забиваха в гърба ми, достатъчно силно, за да оставят следи. Изчаках известно време, преди да се претърколя от нея с разочарована въздишка. Не се чувстваше удовлетворително, не по начина, по който трябваше, и всичко това беше заради… нея. Кристъл имаше наглостта да постави ръка на гърдите ми и започна да чертае кръгове с пръсти. — Това беше невероятно — прошепна тя. За теб. Тя се наведе по-близо, за да целуне бузата ми, но аз успях да я избегна точно навреме. Завъртях очи, бутайки я от себе си, докато ставах от леглото. Работата ни тук беше приключила, както и всяко желание да остана тук с нея. — Защо просто не можеш да останеш с мен за малко? — попита Кристъл, гласът ѝ леко разочарован. — Както преди. Игнорирах я, сканирайки разхвърляната си стая. Само че не беше моята бъркотия, беше на Кристъл. Дрехите ѝ, гримовете ѝ бяха разпръснати из стаята и това ме накара да си помисля, че може би ѝ бях позволил да се чувства твърде удобно. Вече не бяхме заедно. За щастие имах самостоятелна стая. Една от привилегиите, които идваха с това да си наследник на трона на ликаните. В първи курс споделях стая с Нейт, който беше брат на Кристъл и мой бъдещ Бета, който щеше да последва стъпките на баща си, но след няколко месеца оплаквания успях да ни уредя отделни пространства. Част от мен просто имаше нужда да диша, без той да е наоколо през цялото време, а онази малка част от мен искаше да уважи най-добрия си приятел, като не чука близначката му в радиус от десет мили. Сега това ми се върна тъпкано. — Гледай да си вземеш боклуците този път. Всичките — казах студено, насочвайки се към банята, преди да чуя отговора ѝ. Влязох под горещия душ, опитвайки се да мисля за онова единствено нещо, което се опитвах да игнорирам, но не можех. Свих юмрук, докато облягах глава на стената на душ кабината, умът ми се връщаше към фестивала „Старлайт“. Очилачката… Така я наричах. Не знаех името ѝ и не ме интересуваше. Всичко, което знаех, беше, че тя е моята половинка, и не силната половинка ликан, която исках – не, кутре. Онова проклето момиче с онези остри сини очи, криещо се зад очилата, беше моята половинка. Звярът се опита да ми го покаже, когато тя ме шпионираше в тоалетната, и аз почти се помолих на Лунната богиня това да не е истина. Първото нещо, което исках да направя, когато Нейт отвори онази бутилка, беше да го удуша до смърт, задето ме постави в това положение. Бях я блъснал в онова дърво и бях толкова близо до това да я разкъсам само задето изрече думата „половинка“, но тогава тялото ми ме предаде. Трябваше да вкуся онези сочни устни и щом го направих, бях неспособен да се спра. Мразех се заради това. Тя беше преследвачка, досадница. Защо тя? Аз бях наследник на трона, бъдещ крал на най-голямото кралство на ликаните, Лупирия. Нямаше смисъл, нищо в тази връзка нямаше смисъл – и все пак имаше. Може би това беше моето наказание от Лунната богиня за онова ужасно нещо, което направих преди много години. Онова нещо, което кралят не спираше да ми напомня, показвайки ми колко малко го е грижа за мен. С пулсираща глава излязох от душа. Около кръста ми беше увита кърпа, докато влизах обратно в стаята, и за съжаление Кристъл все още лежеше в леглото, а очите ѝ ме следяха, сякаш не беше разбрала посланието. — Още си тук? — Ами, да — отговори тя. — Защо да не съм? Прекарах ръка през мократа си коса, опитвайки се да държа нрава си под контрол. — Кристъл, знаеш сделката. Това, което имахме, приключи. Казах ти, ако не е за тялото ти, не искам да те виждам. Сега тръгвай. Лицето на Кристъл се изкриви от гняв. Не я съжалявах, защото трябваше да имаме това взаимно разбирателство, с което и двамата се бяхме съгласили. След връзка на приливи и отливи, която продължаваше с години, бяхме скъсали преди няколко месеца и този път беше завинаги. Татко, Кралят на ликаните, ни беше натиснал да бъдем заедно. Той настояваше, че дъщерята на неговия Бета и неговият наследник на трона са перфектната партия, която не се нуждае от благословията на Лунната богиня. Без значение какво криеше бъдещето, в неговите очи ни беше писано да сме заедно. Никога не съм обичал да не му се подчинявам, затова търпях, но в един момент просто не можех да издържам повече. Никога не съм ѝ бил верен, никога не съм я обичал и не бях способен да обичам никого. След това, което бях причинил на брат си, моята собствена плът и кръв, не отне много време да стигна до това заключение. — Тръгвай — посочих към вратата. — Но Кайлън — изхленчи тя, — съквартирантките ми са толкова смотани. Освен Ейми, предполагам. Тя е горе-долу добре, но е пълна натегачка. Трябва да видиш другите, ще им се смееш… Спрях да слушам и започнах да се обличам. Досадният тон на гласа ѝ не беше нищо повече от несъществен фонов шум. Можеше да се оплаква колкото си иска, но всичко щеше да свърши по същия начин – с нейното излизане от стаята ми. Щом приключих с обличането, дръпнах завивките от леглото, излагайки голото ѝ тяло. — Хайде — подканих я, грабвайки всичките ѝ дрехи от вчера, после ги хвърлих към нея. — Не бях ли ясен? Обличай се, взимай си боклуците и се махай. Кристъл изсумтя, докато се изправяше и нахлузваше роклята през глава. — Коя е мръсницата, с която си сега? — започна да ме обвинява тя. — Затова ли не ме искаш наоколо? Мръсница? Умът ми изключи. — Ще я намеря! — извика Кристъл. — Ще я намеря и тогава ще я уб… Отказвайки да ѝ позволя да довърши това изречение, вече я бях притиснал към стената. Яростта надделя, докато ръката ми стискаше гърлото ѝ, достатъчно силно, за да изпрати ясно послание. Ноктите ми се появиха, зъбите се заостриха, докато звярът се опитваше да поеме контрола, и ниско ръмжене дойде дълбоко от гърдите ми. — Внимавай, Кристъл — предупредих, ноктите ми леко драскаха кожата ѝ. Очите ѝ се разшириха от шок, изражението ѝ се изпълни със страх. През всичките години, в които се познавахме, никога не бях избухвал срещу нея така. За първи път тя не отвърна и бях сигурен, че е защото нямаше представа какво ме е прихванало. Аз самият не знаех какво ми се случва. Стреснат, успях да овладея звяра и отстъпих назад. Чувствах се отвратен, засрамен от това колко лесно бях загубил контрол. Това никога не се беше случвало. — Просто… се махай — измърморих, обръщайки гръб, за да не се налага да виждам изплашените ѝ очи. Имаше момент на тишина, след което тя започна да събира вещите си. — Можеше да ме убиеш, болен изрод такъв! — промърмори тя под носа си, а думите порязаха дълбоко. Вратата се затръшна зад нея и аз най-накрая изпуснах дългия, разочарован дъх, който бях задържал. Погледнах надолу към ръката си, свивайки пръстите, които бяха нокти само преди секунди, после я свих в юмрук. Не исках да наранявам Кристъл. Когато тя заговори за онази „мръсница“, звярът мигновено помисли за очилачката и почувства нуждата да я защити. Ставах собственически настроен, губех контрол и това не беше мой избор. Това ме побъркваше. Разочарован, закрачих напред-назад. Как можех аз, наследникът на трона на ликаните, да стана толкова собственически настроен към онова нещо? Кралят ми го набиваше в главата отново и отново: „Ако Лунната богиня те прокълне с недостойна половинка, това означава, че не ти е простила за греховете, за това, което направи на брат си.“ Години наред бях принуден да слушам думите му, принуден да мисля какво трябва да направя, за да подсигуря мястото си като наследник – и сега бях получил върховното наказание. Връзката с половинката. Издадох силно ръмжене, блъскайки всичко от бюрото си наведнъж. Тя ме побъркваше и не можех да понасям повече. Бесен, се втурнах към дрешника. В пристъп на гняв хвърлих всичките си якета на пода и потърсих онова, което знаех, че ще ме успокои. Очите ми попаднаха на коженото яке, което бях носил онази вечер. Взех якето и го доближих до лицето си, вдишвайки сладкия ѝ аромат, който все още се носеше от него. Тя миришеше на бонбони – ванилия и захар. „Половинка!“ – изръмжа звярът от дълбините. — Млъкни! „Половинка!“ — Не! — излаях аз, стискайки якето в ръка. Значи всичко, за което този звяр можеше да мисли, беше очилачката? Добре, няма проблем. Всичко, което трябваше да направя, беше да я отхвърля, нещо, което вече трябваше да съм направил в гората – и тогава всичко щеше да се върне към нормалното. Решителен, изхвърчах от стаята. Това привличане, тази връзка ме задушаваше и имах нужда от нещо – каквото и да е, за да го спра. Веднага щом стъпих в коридора, Нейт стовари ръка върху рамото ми. — Хей, Кай… — Не сега, Нейт — срязах го аз, бутайки го от себе си и оставяйки го зад гърба си. Не можех да се занимавам с никого в момента. Единственото нещо в ума ми беше очилачката и отхвърлянето ѝ като моя половинка. Помирисах якето в ръката си още веднъж, после последвах ясната следа, чак до сградата на зала „Лунар“. Не отне много време, преди да намеря общежитието, откъдето идваше миризмата. Изчаках зад ъгъла. Значи там е отседнала тя… очилачката. Направих крачка, но веднага се отдръпнах, когато видях Кристъл да излиза. — По дяволите — изругах под носа си. От всички хора, които можеха да излязат от тази стая, трябваше да е тя. Това можеше да означава само едно. И двете ми преследвачки бяха съквартирантки. Лунната богиня наистина ми имаше зъб. Кристъл тръгна в друга посока и точно когато се готвех да направя нов опит, вратата се отвори отново. Този път беше тя – Очилачката. Тя излезе, облечена в тесни дънки, които описваха извивките ѝ, и обикновен потник. Русата ѝ коса беше на небрежен кок, а очите ми се преместиха към устните ѝ. Същите устни, които бях целувал не толкова отдавна – меки, топли, перфектни… Поклатих глава, изтръгвайки се от унеса. Това не бяха мои мисли – те принадлежаха на звяра. Бях дошъл тук само за едно нещо. Очилачката стоеше замръзнала пред вратата си, гърдите ѝ се повдигаха и спускаха, докато сканираше района, търсейки нещо… или някого. Тогава тя погледна в моята посока. Не можех да направя нищо, освен да се взирам в онези тъжни сини очи. Това не ми въздействаше обаче. Знаех, че истинската болка тепърва предстои. Щеше да я боли много повече, когато най-накрая я отхвърля. Тъжният ѝ поглед премина в гняв, когато тя внезапно тръгна маршово към мен, но аз стоях неподвижно, без да помръдвам мускул. „Твоя вина“ – изръмжа звярът. Едва тогава ме удари. Онези яростни очи? Тя идваше, за да ме отхвърли. Мен? Нехаресвайки накъде отиват нещата, бързо се обърнах и тръгнах, смесвайки се с тълпата от шептящи студентки, които вече бяха забелязали присъствието ми. Усмивка се появи на устните ми. Значи Очилачката си мислеше, че може да ме отхвърли? Може би беше по-забавна, отколкото ѝ бях признал.