Вайълет – Невероятно – каза Естер, карайки ме да вдигна поглед и да срещна очите ѝ. – Това е умение на ниво младши курс. Не очакваме първокурсниците да излекуват повече от десет. Несигурна как да отговоря, успях да ѝ отправя благодарна усмивка. С крайчето на окото си улових погледа на Кристъл, която стреляше с кинжали в моята посока. Ако не беше Естер, която приканваше всички да седнат отново, нямах представа какво можеше да ми стори. – Вайълет – проговори жената, когато всички седнаха обратно. – Моля те, ела при мен след часа. Има нещо, което бих искала да обсъдя с теб. Останалата част от часа беше предимно теория и след час звънецът би. Студентите започнаха да събират нещата си, но аз изчаках, точно както ми беше казала Естер. Кристъл, която ме гледаше злобно повече от час, сега стоеше до масата ми със своите миньони. Знаейки, че няма да мога да спра каквото и да е планирала за мен, вдигнах поглед, за да срещна нейния. – Да? – попитах. Кристъл се изсмя, завъртайки очи. – Дори не говорех на нея – каза тя на другите момичета. – Но предполагам, че някои хора просто имат нужда да бъдат център на вниманието, нали? Знаех, че не бива да отговарям. Отвръщането само щеше да доведе до неприятности, така че отместих поглед, държах си устата затворена и изчаках търпеливо, докато тя напусна класната стая. Щом всички си тръгнаха, се отправих към бюрото на Естер. – Седни – каза тя топло, посочвайки стола, и аз седнах. Естер ме изучаваше за момент, прибирайки сивата си коса зад ухото. Погледът ѝ беше наблюдателен и остър, сякаш се опитваше да ме разчете. – Майка ти беше... Клеър Хейстингс от глутницата „Кървава роза“, нали? – попита тя след момент на мълчание. Кимнах, несигурна накъде отива това. – Тя беше една от най-добрите ми ученички – призна Естер. – Познавах и баща ти, Грег. Той беше толкова силен боец, винаги бяха заедно, винаги жадни да учат. Татко ти Фъргюс също, разбира се... или чичо? – Татко е добре – поправих я с усмивка, която подръпваше устните ми. У дома хората рядко говореха за родителите ми, третираха ги буквално като призраци. Беше хубаво да чуя за тях за промяна. – Тя беше толкова добра – продължи Естер. – И аз ще ти дам същата възможност, която дадох на нея. Примигнах объркано. – Какво имате предвид? – Чувала ли си за Елитния отряд? Сбърчих вежди, името ми беше познато. – Да, братовчед ми... – поколебах се, поправяйки се, – брат ми, Дилън, е в този отбор. Естер кимна. – Наистина е така, както бяха и родителите ти. Елитният отряд беше специална група в академията, съставена от най-добрите студенти от всички курсове. Те бяха лицето на училището, защитниците на училището и следваха отделна програма. – Искам да посещаваш пробни класове с Елитния отряд – каза Естер, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Сърцето ми прескочи удар. – З-Защо? – заекнах аз. – Защото – въздъхна тя, – първокурсничка, която може да излекува тридесет риби наведнъж, има светло бъдеще пред себе си. Думите ѝ ме удариха по-силно, отколкото очаквах. Знаех, че имам талант, но никой никога не ми беше казвал, че имам светло бъдеще. Не и учителите у дома, дори не и лечителката, никой. Бях свикнала да ми казват върху какво трябва да работя или какво не правя достатъчно добре. Това бяха нещата, които ме караха да се старая повече. Не бях свикнала с комплименти и да чуя, че съм достатъчно добра за нещо, означаваше повече за мен, отколкото тя можеше някога да си представи. – Елитният отряд не е нещо необичайно за един член на „Кървава роза“ – добави Естер, забелязвайки липсата ми на реакция. Поколебах се, внезапно усещайки напрежението, което идваше с това. Защитник на училището? Това, което ми липсваше в много други неща, компенсирах в лечителството – но не бях някаква изключителна ученичка. – Не знам... Изражението на Естер омекна. – Ти си силна, Вайълет – твърде силна. Трябва да предизвикваш себе си, преди да ти стане скучно. Поех си дъх: – Това беше само първият час... – А на мен ми трябват само няколко секунди, за да видя дали някой е достатъчно добър за Елитния отряд – довърши Естер. Очите ѝ бяха пълни с решителност – тя ми вярваше, вярваше в мен – и аз не исках да я разочаровам. Може би наистина имаше нещо. Кой знаеше? – Добре – казах. – Ще го направя. – Чудесно – усмихна се Естер с облекчение. – Ще ти изпратя имейл с подробностите. Докато ставах да си тръгна, внезапно ми хрумна, че нещо ме притесняваше – нещо, с което само тя можеше да помогне. – Между другото – казах аз. – Когато се срещнахме за първи път, ме нарекохте Аделаида? Усмивката изчезна от лицето на Естер. – Така ли? – тя прочисти гърлото си. – Да, направихте го – напомних ѝ. – Видях снимка на мама... с онова момиче, Аделаида, в коридора? – Те бяха близки приятелки – отговори бързо Естер. – Близки приятелки или най-добри приятелки? – зачудих се аз. – Най-добри приятелки. Исках да те нарека Клеър. Обърках всичко. Моя грешка. – Разбирам – изсмях се, намирайки най-после смисъл в ситуацията. – Имате ли може би нейния номер или нещо, за да се свържа с нея и... – Не, тя почина преди много години. – Починала е? – повдигнах вежда. – Да... нещата, които депресията може да причини на човек. – Тя била ли е депресирана? Естер не отговори, а грабна химикалка и лист хартия от бюрото си. – Ще ти напиша бележка. Трябва да тръгваш за следващия си час. Други студенти вече започваха да пълнят стаята за следващия период. Естер надраска нещо на листа и ми го подаде. – Заповядай. Същата жена, която беше толкова топла само преди секунди, сега беше студена и дистанцирана. По тона ѝ разбрах, че разговорът е приключил, но имаше толкова много въпроси, които все още исках да задам. За Аделаида и връзката, която е споделяла с мама. Може би не беше важно, но имаше нещо в начина, по който се бяха прегърнали на онази снимка, което ме привличаше. Чувствах се привлечена към Аделаида и исках да знам повече за нея. Взех бележката, решавайки да оставя темата, преди да се отправя към следващия си час. ~ След още два часа, история и емоционално лечителство, дойде време за обедната ми почивка. С поднос в ръка погледнах през претъпканото кафене. Беше неорганизирана бъркотия. Накъдето и да погледнех, студентите говореха, смееха се, ядяха... целуваха се. Чувствах се не на място, както обикновено. Забелязах Нейт, седнал с група свои приятели на маса близо до центъра. Кайлан не беше там. Нейт срещна погледа ми и ми махна да отида при тях. Бързо обърнах глава, преструвайки се, че не съм го видяла. Знаех, че той има добри намерения, но нямах работа да седя на маса, пълна с ликани. Може да ходехме в едно училище, да имахме общи часове – но не бяхме едни и същи. Те не ни харесваха, и ние не ги харесвахме. Винаги е било така. Задоволих се с една маса най-в ъгъла, надявайки се никой да не ме притеснява, след което мислите ми се върнаха към Елитния отряд. Как щях да бъда част от екип, когато едва можех да броя до десет пред хора? Бях социално неловка, не ме биваше в създаването на приятелства – а сега Естер очакваше да бъда част от отбор? Наистина ли бях готова за нещо такова? Извадих телефона си, колебаейки се за момент, преди да набера татко, мислейки, че съобщаването на добрата новина ще ме развесели. Може би той щеше да се гордее с мен поне веднъж или поне да признае какво съм постигнала в първия си ден. Както винаги, обаждането се прехвърли директно към гласовата поща, но реших да не го вземам навътре. Той беше Алфата – може би просто беше зает. Вместо това му оставих гласово съобщение. – Здравей, татко, аз съм, Вайълет. Не съм те чувала от известно време, но просто исках да ти кажа, че съм още жива. Аз... липсваш ми и те обичам. Чао. Гласовата поща приключи със сигнал. Любовта, която изпитвах към него, беше едностранна. Този мъж никога не беше бил топъл, любящ или грижовен нито един ден в живота си – но аз все пак го обичах. Той ме беше приел, грижеше се за мен, когато не беше длъжен. Независимо от всичко, все още бях благодарна. Въздъхнах, играейки си с храната в подноса. На татко не му пукаше. На партньора ми не му пукаше. На брат ми не му пукаше. На никой от тези студенти не му пукаше. Крайно заключение? Животът ми беше скапан, както и Академия „Звездна светлина“. Единствената, която ме държеше с всичкия ми, беше Тринити, която в момента не беше тук. Внезапно силен трясък на поднос върху масата ме накара да трепна. Очите ми се разшириха, докато гледах право напред, изправяйки се лице в лице с някой познат. – Тъй като ме игнорираше, реших сам да се поканя. Беше Нейт.