**Кайлън** Завъртях пръстена на пръста си – навик, от който изглежда не можех да се отърва, когато бях потънал в дълбоки мисли. Гласът на Нейт не беше нищо повече от мъгляв шум на заден план. Седяхме в салона на общежитието, чакайки да настъпи вечерният час. Мястото беше тихо, с изключение на безкрайното мрънкане на Нейт за някакво момиче, което нямаше да помни следващата седмица. — Е, какво мисли