**Вайълет** Премигах, обработвайки информацията. Аз ли съм тя? Не, и със сигурност не бях бивша на никакъв принц на ликаните. По-скоро бих плувала в собственото си повръщано, отколкото да се забъркам с такъв човек. — Спри да я притесняваш, Ейми — обади се другото момиче с плитките, Тринити. Тя ми даде приветлива усмивка, а очите ѝ бяха много по-меки и мили от острия, пронизващ поглед на Ейми. — Кристъл е с червена коса, помниш ли? Докоснах русите си кичури неуверено, забелязвайки как лицето на розовокосото момиче омекна. След това затворих вратата зад гърба си. — Аз съм Вайълет, приятно ми е. — Здравей, Вайълет — Тринити пристъпи напред, помагайки ми с куфарите. — Кристъл е ликан с благородна кръв, баща ѝ е Бетата на Краля на ликаните в кралство Лупирия, и тя е наша съквартирантка. Аз съм тук, Кристъл там, Ейми е вътре… а това е твоята стая — каза тя, посочвайки и водейки ме натам. Значи другата ни съквартирантка беше с благородна кръв, живееща в най-голямото от трите кралства на ликаните, голяма работа. Още един удар по самочувствието ми, точно от това имах нужда. Огледах стаята, докато Тринити оставяше нещата ми до леглото. — Заповядай и добре дошла — каза тя. — Благодаря. Стаята беше средна по размер и все още празна, с изключение на двойно легло, прозорец и малък дрешник. — Трябва да споделяме обща баня. Намира се на първия етаж — обясни Тринити. Ейми се присъедини към нас, подпирайки се на касата на вратата. — Не мислите ли, че това е отвратително? Имам предвид, не искам някой да ми докара, нали се сещате… зелени пръсти? Тринити се засмя. — О, имаш предвид атлетично стъпало? — намесих се аз. Тринити и Ейми си размениха погледи, после се обърнаха към мен. — Tinea pedis? Гъбична инфекция? — уточних, но получих само още по-объркани погледи в отговор. — Няма значение… както и да е, приятно ми е да се запознаем и се надявам да се разбираме — смених бързо темата, правейки си мислена бележка да избягвам да казвам каквото и да е прекалено „зубърско“ пред когото и да било. Брат ми, Дилън, понякога ми казваше да спра да бъда такъв дървен философ и че това ме прави десет пъти по-неприятна. Той беше най-големият зубър на света, така че щом идваше от него, сигурно означаваше нещо. — Бърз въпрос, всички ли отиваме на фестивала „Старлайт“ довечера? — попита Тринити сияещо, мърдайки весело с вежди. Не. Обърнах се да разопаковам нещата си, преструвайки се, че не съм чула. Фестивалът „Старлайт“ се провеждаше в гората, точно извън портите на училището. Винаги се състоеше на пълнолуние, за да посрещне новите студенти, и беше особено популярно събитие сред върколаците без половинка, които отчаяно искаха да намерят своята. Мисълта да бъда свързана с някого, само за да го загубя, ме ужасяваше. Чувството, което изпитах след загубата на родителите си, беше нещо, което никога повече не исках да усещам. — Трябва да отидем. Всички ще бъдат там… и чух, че тонове студенти намират половинките си там — каза Ейми. Стомахът ми се сви от тревога. Наистина не исках да ходя, но също така не исках да бъда онзи човек, който идва в академията само за да учи, макар че това беше истината. Исках да се впиша, но също така исках да остана вярна на себе си, но предполагам, че единственото нещо, което наистина исках, беше да бъда различна от Вайълет от вкъщи. — Вие, момичета, намерихте ли вече половинките си? — попита Ейми. — Не… Вайълет? — отговори Тринити и аз я погледнах, бавно поклащайки глава. — Значи ще дойдеш с нас, нали? — Ще пропусна този път. Освен това дори нямам рокля за случая — казах, надявайки се, че това ще сложи край на разговора. — Е и? Аз ще ти дам нещо назаем — предложи веднага Тринити. Знаех, че няма лоши намерения, тъй като беше мила с мен от самото начало. Просто не разбираше от намеци. Почувствах се в капан, знаейки, че ако откажа, това ще зададе тона на отношенията ми със съквартирантките за целите четири години. Освен това беше само една вечер. Какво беше най-лошото, което можеше да се случи? — Това е мило от твоя страна… благодаря! — казах, насилвайки се да се усмихна. Тринити плясна с ръце, усмихвайки се, после бутна рамото на Ейми. — Видя ли? Проблемът е решен. Ейми се изсмя, скръствайки ръце. За момент настана тишина, преди Тринити да отвори нова тема. — И така, с какво се занимават родителите ви? Премигах, хваната неподготвена от въпроса. Точно както с Нейт, това трябваше да е моментът, в който обикновено казвам, че родителите ми са мъртви – само че не го направих. Отново. Тринити отговори на собствения си въпрос: — Баща ми е Алфа, бащата на Ейми е Бета… — Моят също е Алфа! — обявих, преди тя да успее да каже нещо друго. Сега, след като получи отговора си, отчаяно се надявах да смени темата. Ейми леко завъртя очи. — Да, да, едно и също – всички тук идват от семейства със статус. Както и да е, къде е Кристъл? От момента, в който я срещнах, тя изглеждаше почти обсебена от Кристъл. Всичко, за което можеше да говори, беше това момиче ликан. — Сигурна съм, че ще я срещнем скоро. Вероятно е с Кайлън и Нейт — каза Тринити. — Нейт? От студентския съвет? — попитах изненадано. Очите на Ейми светнаха. — Срещала ли си го? Той е братът близнак на Кристъл и бъдещият Бета на Кайлън. Кимнах, спомняйки си красивото момче от по-рано. Значи той беше ликан, бъдещ Бета с благородна кръв… и брат на съквартирантката ми. — Представяте ли си? Бетата на бъдещия Крал на ликаните? Може би той е моята половинка — запя Ейми и двете момичета се захихикаха. — Не разчитам да е принцът на ликаните, но ще се задоволя с второто най-добро. Лицето ми пребледня, докато бавно събирах две и две. Момчето, което ме нарече очилачка, наистина беше кралска особа. Той беше онзи принц на ликаните, по когото те въздишаха. Затова Нейт го нарече „Принца“. Реших точно тогава и там да стоя далеч от него. Ако можеше да ме тормози, след като се блъсна в мен, дори не исках да знам какви щети можеше да нанесе, без да понесе последствия. Все пак той беше ликан – десет пъти по-силен, десет пъти по-бърз. — Трябва да тръгваме, отговорничката ни чака след десет минути — каза Тринити, поглеждайки телефона си. — За какво? — Ще ни прави обиколка — отговори Ейми. — Тогава вероятно трябва да тръгваме. ~ Когато стигнахме до главната зала в сградата на лечителите, голяма група първокурсници вече чакаха и разговаряха помежду си. Естер, жената, която се беше представила по-рано, стоеше на подиум. В секундата, в която влязох в стаята, погледът ѝ попадна върху моя и тя ми кимна приятелски, на което аз отвърнах. Чаках я да се обърне, но тя не го направи. По някаква причина Естер продължаваше да ме зяпа. Присвих очи, блъскайки си главата каква може да е причината. — Вижте, това е Кристъл! Ейми сръга рамото ми и аз се обърнах, следвайки погледа ѝ. Той попадна върху великолепно момиче с тен и дълга, права червена коса, стоящо с група момичета. Кристъл беше облечена в къса розова тенис пола и розов топ, които изглеждаха скъпи. Само от един поглед ставаше ясно, че не е била в общежитието да ни посрещне, защото си имаше собствена компания и стандарти. Вероятно вече беше решила, че съквартирантките ѝ не са достатъчно добри за нея, без да си направи труда да опознае някоя от нас. Енергията ѝ беше напълно различна от тази на брат ѝ, Нейт, който изглеждаше толкова мил и достъпен. — Ще отида да кажа здрасти. Ще се видим по-късно, момичета! — каза Ейми, преди да тръгне към Кристъл. Тринити се засмя, докато гледахме как потупва Кристъл по гърба, опитвайки се да започне разговор. — И тогава останаха две. — Не искаш ли да се запознаеш с нея? — попитах с искрено любопитство. Тринити направи отвратена физиономия, клатейки глава. — Може да е с благородна кръв, но това не означава, че може да се държи с нас като с боклук. Ако наистина искаше да се запознае с нас, щеше да е в общежитията. Усмихнах се, съгласявайки се с Тринити. — Да, права си. Хубаво е да срещнеш някого, който вижда нещата по същия начин. — Внимание! — извика Естер. Гласовете в залата бавно заглъхнаха, докато всички се обърнаха да я погледнат. — Добре дошли, всички, в академия „Старлайт“. Аз съм Естер, вашият отговорник и един от Великите майстори в лечението. За мен е удоволствие да ви приветствам в това, което се надявам да бъдат най-добрите четири години в живота ви. Всички около мен започнаха да ръкопляскат, така че аз неловко се присъединих. — Академия „Старлайт“ е място, където ще учите, ще растете и ще изградите приятелства за цял живот… и знам, че много от вас са нервни — продължи Естер, осъществявайки зрителен контакт с мен. Аз извърнах поглед. — Но искам да знаете, че офисът ми е винаги отворен, независимо от всичко. Тринити прошепна: — Винаги казват това, но никога не си държат на думата. Аз се захихиках, отново съгласявайки се с нея. Винаги беше така. Пазеха гърба на всички, докато семейството на някого не спреше да плаща таксата. — Сега, ако всички ме последвате — инструктира Естер. С крайчеца на окото си видях Ейми да върви с Кристъл. Изглеждаше, че Кристъл я е взела под крилото си, което имаше смисъл предвид вълнението на Ейми от срещата с нея. Естер ни поведе на пълна обиколка на кампуса, обяснявайки, че тази седмица ще бъде за разглеждане и научаване на основните правила. Не ни беше позволено да пренощуваме в мъжките общежития, имаше строг вечерен час, което означаваше никакво напускане на общежитията след десет, никакво неоторизирано превръщане или каквато и да е друга употреба на сила, и особено никакви битки, освен ако не е на тренировъчните площадки с присъстващ учител. Три издънки и изхвърчаш. — Можех направо да кандидатствам за затвора — измърмори Тринити, разсмивайки ме, докато вървяхме с още няколко първокурсници, с които се бяхме запознали по пътя. Обиколката завърши в академичната зала. — Разгледайте още малко, насладете се на седмицата си… и ще ви оставя да се оправяте, момичета — каза Естер. Всички ѝ благодариха в един глас, но за пореден път очите ѝ бяха върху мен. Все още се чудех какъв ѝ е проблемът, защо изглеждаше, че ми обръща толкова много внимание. След като тя излезе от погледа ми, се опитах да се присъединя към разговора с момичетата, но те вече бяха навлезли твърде дълбоко в него. — Той буквално току-що мина покрай нас. Очевидно е втори курс, специалност БСЛ — каза развълнувано едно от момичетата. — БС-какво? — попитах, чувствайки се изгубена. — Бойна Стратегия и Лидерство? Отново говорят за принца на ликаните — обясни Тринити. — А… Темата не ми беше особено интересна. Всичко, за което изглежда говореха, беше този проклет принц. Разговорът продължи без мен и ме отегчи толкова много, че усетих внезапен позив за тоалетна. — Някой знае ли къде е тоалетната? — попитах аз. Тринити посочи в една посока. — Мисля, че е натам… искаш ли да дойда с теб? — Не, ще се оправя. Благодаря! Следвайки инструкциите на Тринити, в крайна сметка застанах пред две затворени врати с неясни символи. — Разбира се, защо не? — измърморих, опитвайки се да взема решение. Единият приличаше смътно на рокля, така че предположих, че това е за жените. Когато влязох в тоалетната, видях, че е празна, и се насочих към една от кабинките. След като свърших работата си, отидох до мивката, разтривайки сапуна между дланите си, преди да го отмия. Но когато спрях крана, чух звук зад ъгъла. Сърцето ми пропусна удар. Как бях пропуснала цяла част от тоалетната? Любопитна, но още повече уплашена, защото знаех, че съм оплескала нещата, надникнах зад ъгъла, виждайки точно това, което очаквах да видя. За мой ужас видях писоари и момче с гръб към мен, закопчаващо дънките си. Глътнах си езика, паникьосана, и знаех, че трябва да си тръгна тихо, преди той да ме забележи. Внимателно направих крачка назад, само за да ударя крака си в кошчето, последвано от звук на силно дрънчене. По дяволите. Момчето се обърна рязко, изражението му напрегнато, а челюстта му стисната. Стомахът ми се сви. Въпреки че това беше първият път, когато виждах лицето му, разпознах телосложението му веднага. Беше принцът на ликаните, Кайлън, и вървеше към мен с поглед толкова студен, че можеше да убива. Всичко изглеждаше като на забавен каданс, докато той пристъпваше по-близо и по-близо… докато не застана пред мен, оставяйки не повече от няколко сантиметра помежду ни. Нервно захапах долната си устна, ужасена от това, което щеше да последва. Бях толкова засрамена, че звукът на собственото ми сърцебиене отекваше в тъпанчетата ми. Очите на принца се забиха в моите и той изглеждаше бесен. Бях замръзнала, умът ми беше празен, несигурна какво да направя или кажа.