Вайълет – Не те игнорирах, просто... – спрях да се обяснявам на Нейт, когато той повдигна вежда. Не беше глупав. Разбира се, че знаеше, че го игнорирам. – Защо се криеш тук? – попита той, хапвайки парче зеленчук от чинията си. Не можах да се сдържа и се разсмях. – Не се крия. – Когато седиш сама на маса в ъгъла, зад огромно растение – каза той, посочвайки нелепо голямата саксия, – определено се криеш. Разсмях се, взирайки се в любопитните му кафяви очи. Имаше нещо в Нейт, което го правеше лесен за разговаряне. Той не беше страшен, прекалено самоуверен или осъдителен като другите ликани. Беше просто... нормален. – И така, как минава първият ти учебен ден? – попита Нейт, пъхайки още един зеленчук в устата си. – Вече мислиш да бягаш към портите? – Само ако ги отвореха – усмихнах се леко. Нейт се ухили. – Е, от това, което чувам, не се справяш зле. Първи ден, а вече си записана за пробен ден с Елитния отряд? Погледнах го, изненадана, че знае това. – Ти няма ли да ядеш? – попита той, сменяйки темата, докато оглеждаше недокоснатия ми поднос. – Откъде знаеш за Елитния отряд? – попитах. Нейт се облегна назад на стола си с лек смях. – Когато си част от студентския съвет, слуховете се разпространяват бързо. Освен това, Елитният отряд не е нещо маловажно. Той се наведе и грабна вилицата от чинията ми, преди да я забие в парче паста. – Хей! – протестирах аз, докато той я поднасяше към мен. Така или иначе, устата ми се отвори мигновено и го оставих да ме нахрани. Нейт ме наблюдаваше как дъвча, докато аз все още се опитвах да осмисля факта, че всички се интересуват от делата ми. Значи всеки в това училище говореше за всеки, което беше още по-добра причина да бъда внимателна около Кайлан. Нейт ми даде още една хапка и аз я приех, без да мисля твърде много. – Аз също съм в отбора – сподели внезапно Нейт, хилейки се. – Така че ще се виждаме често. Вълна на облекчение ме заля. Идеята, че Нейт ще бъде наоколо, вече правеше всичко по-малко страшно. – Какви са хората в отбора? – Повечето са свестни – говореше Нейт с пълна уста. – Там сме аз, Кайлан... – Принцът на ликаните е в Елитния отряд? – почувствах неприятна тръпка да преминава през тялото ми. Нейт ме погледна странно. – Разбира се, че е. Той е един от най-добрите. Прехапах устна, опитвайки се да скрия факта, че вътрешно изпадах в паника. Разбира се, че Кайлан беше в отбора. Защо да не бъде? Всички момичета говореха само за това как той е златното момче на училището – а златното момче принадлежеше точно на такъв отбор. Нейт поклати глава, изпуфтявайки, когато забеляза реакцията ми. – Ако се страхуваш, че той пак ще се заяде с теб – недей. Кайлан обича да провокира хората, но не бива да го приемаш сериозно. Просто такъв му е начинът. Точно така, така започна всичко. Той се блъсна в мен в първия ми ден и ме нарече „очилатко“ на място. Насилих се да се усмихна. – О, не се притеснявам за него. Нейт ме погледа още секунда. По изражението на лицето му можех да кажа, че най-добрият му приятел не му е казал за връзката между нас. Той беше в пълно неведение. Кайлан не му беше казал, защото се срамуваше от мен, точно както аз не казах на Тринити, защото се срамувах от него. – Знаеш ли – каза Нейт, – на висшите учители им трябват само около десет секунди, за да определят дали някой е достоен или не. Това означава, че трябва да си наистина добър лечител. Това беше същото, което Естер ми каза, когато видя съмнението на лицето ми. – Надявам се – казах тихо. – Ако си в отбора, сигурно познаваш брат ми, Дилън? – зачудих се аз. Нейт спря да яде, като този път едно парче зеленчук падна от устата му обратно в подноса. – Не знаех, че двамата сте роднини – коментира той. – Няма начин да си от същата глутница като онова нещо. Малък смях се изплъзна между устните ми. – Това си помислих и аз за сестра ти и твоя принц на ликаните. Нейт сви рамене, подсмихвайки се. – Имаш право. Макар някой да можеше да намери думите на Нейт за обидни, аз не го направих. Изненадващо, не ме притесни – защото идваше от него. – Надявам се сестра ми да не ти създава трудности в общежитието. Тя може да е прекалена понякога. – Мех – свих рамене назад, пренебрегвайки отношението, което тя ми беше показала тази сутрин. – Тя едва се мярка наоколо. Защото стоеше при Кайлан... Преди някой от нас да успее да каже нещо друго, някой от другия край на кафенето извика Нейт. – Ще се видим по-късно – Нейт стана и заобиколи масата, след което рошна косата ми с ръка. – Престани – разсмях се, избутвайки ръката му. – Ще се видим наоколо, красавице – намигна Нейт, след което се отдалечи, присъединявайки се към приятелите си, докато излизаха от кафенето. Красавица? Това беше нещо различно от „очилатко“. Присъствието му беше приятно, но сега, когато си тръгна, можех да мисля само за Кайлан. Чувайки, че той също е в Елитния отряд, духът ми спадна. Само мисълта да бъда в една стая с него ме разболяваше. Защо трябваше да е той? От всички хора в тази академия, защо Лунната богиня избра него за моя половинка? Първоначално бях ужасена от присъединяването към отбора по други причини, но сега всичко се въртеше около Кайлан. Все още трябваше да го отхвърля, а просто знаех, че той ще превърне живота ми в ад. Наистина трябваше да направя нещо по въпроса с тази връзка, преди дори да помисля да стъпя в този Елитен отряд. ~ Останалите часове минаха като в мъгла и след като учих още малко, се върнах в общежитията. – Хей! – провикна се Тринити, излегнала се на дивана. Тя беше на телефона си, пишеше съобщения с широка усмивка – вероятно на партньора си. Тя ми хвърли поглед, после премести очи към затворената врата на стаята на Кристъл – и аз разбрах посланието. За съжаление, Кристъл и Ейми бяха наоколо за промяна. – Хей – присъединих се към нея. – Как мина денят ти? – Добре. А твоят? Пуснах чантата си на масата, след което изпуснах стон. – Дълъг. Много дълъг. Тринити се засмя, сядайки. – Изглеждаш така, сякаш си минала през бойно поле. – Чувствам се така, сякаш съм – завъртях очи. Тя си нямаше и представа. – Не ми казвай, че вече мислиш да напускаш? – Да напускам? – въздъхнах, обръщайки се по гръб. – Никога. Просто беше дълъг ден. Тринити се наведе с повдигнати вежди. – Имаш онова изражение на лицето. Нещо ти тежи. Колебаех се дали да ѝ кажа истината за всичко, за цялата каша. Фестивала, Кайлан, нашата връзка, целувката, бъркотията с Елитния отряд. Как изобщо можех да започна да обяснявам което и да е от това? – Наистина, нищо не е. Можех да кажа, че Тринити не се хваща, но тя не настояваше повече. – Е, ако някога имаш нужда да си излееш душата, аз съм тук. – Благодаря. Не че не ѝ вярвах. Вярвах ѝ, но нещо в цялата тази ситуация ме караше да искам да я запазя за себе си. Не беше някаква романтична приказка, в сравнение с нейната, моята история беше срамна. – И така – заговори Тринити, – чух едни новини... – Какви новини? – изправих се отново. Тя повдигна вежда, хилейки се. – Знаеш... за Елитния отряд? Нейт наистина не се шегуваше. Очевидно всеки наистина говореше за всеки. – Откъде чу за това? Тя се разсмя, хвърляйки телефона си на масата. – Шегуваш ли се? Всички говорят само за това! Първи ден в училище, а вече си записана за проби с Елитния отряд. Това е огромно, Вайълет! – Минали са само часове – издишах. – Както и да е, да не таим напразни надежди. Имам навика да прецаквам нещата. – Няма да прецакаш нищо – заяви твърдо Тринити. – Няколко от момичетата ми разказаха какво си направила с онези риби днес. Ти си талантлива, ще се впишеш идеално. Начинът, по който го каза, го правеше да звучи толкова лесно. Ако само Елитният отряд беше единственото ми притеснение. Телефонът ми избръмча, изваждайки ме от мислите ми. Погледнах надолу и видях известие за имейл. Докато го отварях, стомахът ми се сви. „Проби за Елитен отряд – след два дни“ Два дни... Пробите ми бяха след два дни? Не, не, не! Начертах си график в главата. Имах два дни да отхвърля Кайлан. Кристъл беше в стаята си – което означаваше, че трябваше да го направя сега. Нямах избор. Тринити се засмя. – Какво става? Изглеждаш сякаш си видяла призрак. – Нищо не е... трябва да изляза за малко – втурнах се от дивана. – Сега? – попита Тринити. – Къде отиваш? Опитах се да измисля извинение, но не исках да я лъжа отново. – Трябва да поговоря с някого. Няма да се забавя. Тя кимна, изглеждайки малко любопитна, но не ме разпита повече. – Добре. Не закъснявай много – имаме вечерен час. – Знам. Ще бъда бърза! ~ Вървях от Лунната зала през тъмния кампус, чак до залата за битки, стратегия и лидерство, където знаех, че ще бъде Кайлан. Откъде знаех? Кайлан беше голямо име в кампуса и само за няколко дни вече бях дочула къде и в коя стая отсяда. Дръпнах качулката ниско над лицето си, оглеждайки почти празния коридор, за да се уверя, че никой не ме наблюдава. След това се качих по стълбите и я видях – стаята в края на коридора с голямата врата, с неговото име на нея, точно както момичетата бяха описали. Вратата беше голяма, тъмна и смущаваща – точно като него. Колкото повече се приближавах, толкова повече преосмислях това глупаво действие – но нямах избор. Не че исках да бъда тук, но трябваше да бъда тук. Трябваше да го отхвърля. Беше толкова просто. Застанах пред вратата му, поемайки си дълбоко въздух. Ами ако той не искаше да говори с мен? Ами ако тръшнеше вратата под носа ми? Беше твърде късно да се връщам сега. Преди да успея да преосмисля решението си за втори път, свих ръка в юмрук и почуках на вратата. Веднъж, два пъти... стори ми се цяла вечност. Тогава вратата се отвори с размах и аз бързо скрих виновния си юмрук зад гърба. Кайлан стоеше там, без риза, кожата му влажна и леко блестяща, сякаш току-що беше излязъл от душа. Ароматът му ме удари мигновено – чист, свеж, опияняващ. Завъртя главата ми. Осъзнах, че очите ми се бяха отклонили натам, където не трябваше, така че ги насилих нагоре, за да срещнат неговите. Той ме гледаше със студен, но спокоен поглед, сякаш ме беше очаквал от известно време. Очите му се присвиха. – Очилатко.