**Вайълет** Лицето му се промени от гневен поглед в ухмылка, а след това отново в ярост, докато стоеше пред мен – принцът на ликаните. Чувствах се сякаш не можех да дишам, несигурна дали е от пълния срам, че влязох в мъжката тоалетна, или от заплашителното му присъствие, докато се извисяваше над мен. Той беше висок, с гарвановочерна коса, която рамкираше перфектно изсеченото му лице. Очите му бяха почти толкова тъмни, колкото косата му – красиви и ужасяващи. Погледът ми се плъзна към устните му, които бяха плътно стиснати, сякаш сдържаше коментар или може би смях. — Изгуби ли се, очилачке? — каза той, наричайки ме със същия прякор, с който ме беше нарекъл преди. Гласът му беше нисък и дълбок. Все още бях замръзнала, гледайки нагоре към него, тъй като никакви думи не можеха да напуснат устата ми. Това беше унизително. Заекнах: — М-мисля, че направих грешка. Кайлън изсумтя. — Мислиш? Или знаеш? Защото на мен ми изглежда доста очевидно. Това е. Нямаше да споря с този тип. Завъртях очи, опитвайки се да си тръгна, но той блокира пътя ми, като заби ръка в стената зад мен. Бях хваната в капан между тялото му и той нямаше намерение да ме пусне. — Това очевидно е мъжката тоалетна — каза той, накланяйки глава. — Или просто искаше извинение да ме видиш? Да не си и ти една от моите преследвачки? Преследвачки? Усетих как лицето ми става червено. — Не, разбира се, че не. Не осъзнах, че… — Сигурно не си — прекъсна ме той. — За какво изобщо са ти тези очила, ако не правят нищо за лошото ти зрение? Свих юмруци, срамът ми се превръщаше в разочарование. Очилата бяха чувствителна тема за мен, особено след като не ги носех заради зрението си. Сега той прекали. — Казах, че беше грешка, сега се мръдни! Опитах се да мина покрай него за втори път, но той ме бутна назад, спирайки ме в процеса, докато челюстта му леко потрепна от гняв. — Очилачке… — Имам си име. — Тогава какво е то? — поиска да узнае той. — Вайълет — отговорих силно и ясно. — Очилачке — появи се усмивка, докато той отказваше да произнесе името ми. — Сигурен съм, че знаеш кой съм, а там, откъдето идвам, никой не ми повишава тон. — Забавно. Там, откъдето съм аз, също никой не ми повишава тон — отвърнах рязко. Да чуя тези думи от устата на принц на ликаните трябваше да ме уплаши, и го направи – но нямаше да го оставя да спечели този път. У дома никой не смееше да ме уважава по-малко заради чичо ми, въпреки че ме смятаха за малко странна. Бях простила на принца, когато ме блъсна на земята, но това беше границата. Кайлън изглеждаше изненадан и безмълвен, сякаш не беше очаквал да му отвърна. — Сега, ако ме извиниш — казах аз, промъквайки се покрай него и успявайки този път. След това бързо напуснах тоалетната, без дори да погледна назад. Докато бързах през коридорите, най-накрая успях да издишам, обработвайки случилото се току-що. Принцът на ликаните… Кайлън се опита да ме тормози отново, но аз отстоях себе си. Успях да го направя този път, но знаех твърде добре, че той не е човек, с когото да си играеш, така че щях да оставя нещата дотук. Вероятно щеше да е по-добре за всички да го избягвам наистина. Присъединих се отново към групата и Тринити забеляза смутеното ми състояние. — Добре ли си? — попита тя загрижено. Кимнах. — Добре съм. Случи ли се нещо, докато ме нямаше? Тринити хвана ръката ми под ръка. — Не. Просто говорех как трябва да се приготвим за партито. Намръщих се. — Но до партито има часове? — Точно така, и трябва да изглеждаме перфектно, просто в случай че наистина намерим половинките си — очите на Тринити искряха от вълнение. ~ Тринити не се шегуваше. Щом се върнахме в общежитието, тя извади рокля, която да облека. Стоях пред голямото огледало в стаята ѝ, докато тя държеше роклята пред мен. Беше къса, кралско синя рокля без презрамки, стигаща точно под бедрото ми. Представяйки си сценарий, в който внезапно ще трябва да се наведа, поклатих глава. — Не. — Не? — ахна Тринити. — Искаш да кажеш, да! — Не. — Да! — Тринити — хвърлих ѝ поглед, закачливо изпявайки името ѝ. — Вайълет — изпя тя в отговор, разсмивайки ме. Чувствах се толкова удобно около нея, беше странно да си представя, че се бяхме срещнали само преди няколко часа. — Имаш хубави гърди — отбеляза Тринити с широка усмивка. — Покажи ги… защото знам, че аз ще го направя. Отне ми само десет минути да разбера, че няма смисъл да споря с Тринити. Тя беше типът човек, който продължава да настоява, докато не стане на нейното. — Добре, добре, ще я облека — казах, предавайки се най-накрая. Тринити изпищя, преди да ме прегърне в гръб, с глава на рамото ми. Тя държеше роклята пред тялото ми. — И ще изглеждаш страхотно в нея. Точно в този момент чухме как входната врата се отваря. Разменихме си бърз поглед, след което отидохме в антрето, за да видим кой е. Беше момичето с розовата коса, Ейми. Погледнах зад нея, чудейки се дали може би е дошла с Кристъл, но тя затвори вратата зад себе си. — Здрасти, момичета — измърмори тя, вървейки направо към стаята си. За пореден път Тринити и аз си разменихме объркан поглед. — Ейми — извика Тринити след нея, — ние точно се приготвяхме за партито. Искаш ли да се приготвиш с нас в моята стая? — Не — Ейми излезе отново, носейки няколко рокли и обувки, заедно с нещо, което приличаше на куфарче с гримове. — Аз само минах да си взема нещата. Отивам с Кристъл и някои от момичетата от втори курс… но вие се забавлявайте! — Тогава предполагам ще се видим на па… — думите на Тринити бяха прекъснати от звука на вратата и Ейми изчезна. — Окей — Тринити направи странна физиономия и ние избухнахме в смях. — Какво, по дяволите, беше това. — Не знам — изкикотих се аз. Тя преметна ръка през рамото ми, облягайки се на мен. — Слава богу, че ти си ми съквартирантка — каза тя, ухилена, вероятно имайки предвид странното поведение на Ейми. Не бях човек, който съди хората, но щеше да е лъжа да отрека, че Ейми остави лош вкус в устата ми от момента, в който я срещнах. Още един човек, от когото да стоя далеч. Тринити и аз прекарахме следващите няколко часа в правене на прически и грим. Когато Тринити свърши да къдри косата ми, тя насочи вниманието си към очилата ми. — Добре, нека махнем тези — каза тя, посягайки към тях. — Не можеш да ги носиш с тези сладки токчета. Бързо се дръпнах назад. — О, не, не очилата. Не може! Тринити ме погледна озадачено. — Защо не? Имаш красиви очи, Вайълет. Не трябва да ги криеш зад тези неща. Въздъхнах, осъзнавайки, че трябва да обясня поне част от причината, иначе тя никога нямаше да ме остави на мира. След известно време оправданието „не мога да нося лещи“ вече не вършеше работа. — Те са специални за мен — докарах най-тъжния си глас. — Майка ми ми ги даде, преди да почине. Обещах ѝ, че винаги ще ги нося. Тринити отвори уста да проговори, после тихо ахна. — Толкова съжалявам — извини се тя. — Нямах представа… — Няма нищо, не се притеснявай — засмях се аз, гледайки в огледалото. Не всичко беше лъжа. Очилата бяха специални за мен и ми бяха дадени от мама. Тази част беше вярна. Преди много години имах странни кошмари, понякога дори пророчества. Чувах гласове в съня си, усещах хора, които не бяха там… събуждах се с писъци. Не беше необичайно лечителите да имат някакви способности, но моите бяха твърде тъмни, твърде ужасяващи. Само родителите ми, чичо и Дилън знаеха за това и аз бях обещала никога да не го разкривам на никого. Мама винаги се страхуваше някой да не използва силите ми за собствена изгода – и дори когато почина, аз все още уважавах желанията ѝ. Не си падах много и по превръщането, главно защото това също беше нещо, което трябваше да се прави без очилата ми. Затова ми харесваше да бъда лечител и се гордеех с това. Беше начин да избягвам превръщането, държеше ме здраво стъпила на земята… можех да не свалям очилата си. — Знаеш ли какво, очилата дори не са толкова зле — Тринити ме погледна през огледалото. Тя присви очи, сякаш се опитваше да прочете мислите ми. Мразех това. Хората да ме зяпат, сякаш можеха да видят повече, отколкото исках да споделя. — А-аз видях принца на ликаните в тоалетната — казах първата глупост, която ми хрумна. — Случайно влязох в мъжката тоалетна? Много тъпо. Очите на Тринити се разшириха. — Видяла си Кайлън? Какъв е т… — Груб! — заявих. — Нарече ме преследвачка и очилачка. Тринити погледна надолу, опитвайки се да сдържи смеха си. — Между другото, не е смешно! — добавих. Прякорът беше тъп, изтъркан, остарял и той можеше да измисли нещо много по-добро. — Права си, няма нищо смешно — усмихна се Тринити, свивайки устни. — Въпреки че трябва да си поласкана. — Защо? — Чух, че той нарочно игнорира всички, защото не смята, че си струват времето му — обясни тя. — Но те е видял, обърнал ти е внимание, така че може би… — Не — направих отвратена физиономия. — По-скоро бих плюла върху Лунната богиня, отколкото да се забъркам с него. — О, уау — премига Тринити. — Да плюеш върху Лунната богиня е като да плюеш върху майка си. Толкова ли е сериозно? — Толкова е сериозно — кимнах. — Той е насилник, ликан, принц, мразя го, а и не мисля, че Кристъл би оценила да се боря за вниманието на бившето ѝ гадже. — Вероятно — измънка Тринити. — Чух, че имат дълго минало. Нещо за това, че бащите им искали да са заедно, за да подсилят кралската кръвна линия, и Кайлън ѝ разбил сърцето, преди да стане твърде сериозно, защото имал проблеми с обвързването. — Има проблеми, определено! — съгласих се аз, мислейки за студения, но дразнещо красив принц на ликаните, който ме унижи. Два пъти. — Както и да е — засмя се Тринити, поглеждайки телефона си. — Трябва да тръгваме към партито. — Трябва. — Лови! — Тринити хвърли пакетче дъвки към мен. Аз премигах, стресната, и помирисах дъха си, внезапно притеснена. — Има ли нещо нередно с дъха ми? — Разбира се, че не, глупаче — ухили се Тринити. — Ще ти трябва, в случай че намериш половинката си тази вечер. Засмях се, клатейки глава. — О, не, не разчитам на нищо такова. Само мисълта да намеря половинката си, докато се опитвам да завърша училище, звучеше като бреме. — Да, но никога не се знае — отговори тя, намигайки. — Не, знам. — Не, не знаеш. Закачките ни продължиха през целия път по коридора, докато на Тринити не ѝ се наложи да отиде до тоалетната. Нямайки какво по-добро да правя, се разходих из празните коридори. Очите ми мигновено бяха привлечени от портретите на завършилите лечители през годините. Докато ги гледах, се сетих за мама. Добре уважаван възпитаник. Дали нейната снимка също щеше да е там? Решителна, се заех с мисията да намеря нейния випуск. Сканирах лицата във всяка рамка и след няколко минути търсене най-накрая открих годината ѝ. Сърцето ми препускаше, докато гледах всеки ред, опитвайки се да я забележа сред морето от лица. Усмивка се появи на устните ми, когато очите ми попаднаха на мама. Имаше нещо толкова познато в сиянието на лицето ѝ. Беше обгърнала с ръце кръста на друга жена. Двете изглеждаха близки до степен, че дори носеха еднакви дрехи. Вгледах се по-добре, но не успях да разпозная момичето, стоящо до нея. Погледнах имената под снимката и прочетох името на майка ми, Клеър. Момичето, което я прегръщаше, се казваше Аделаида. Аделаида… Това беше същото име, с което Естер ме нарече. Наведох се по-близо, опитвайки се да видя по-добре лицето ѝ, но то беше извърнато точно толкова, че да не мога да различа чертите ѝ. Ако само… — Готово! От нищото се появи Тринити и стовари ръка върху рамото ми. — Какво гледаме? Поклатих глава, отмахвайки въпроса. — Нищо специално. Просто стари снимки. Започнахме да вървим. — Само си представи — сияеше Тринити. — След четири години нашите снимки ще бъдат там! Напуснахме сградата и се отправихме към гората. След малко ходене вече можехме да чуем звука на музика и разговори. — Всички са тук — каза Тринити със страхопочитание, докато наближавахме. В центъра на гората имаше открито пространство, където студентите разговаряха, смееха се, танцуваха. Дърветата бяха украсени с мигащи лампички, единственият източник на светлина. Червени чаши бяха разпръснати по тревата, а във въздуха се носеше аромат на субстанция, която определено не беше разрешена. Всичко това ме караше да се чувствам неудобно. Току-що бяхме пристигнали, а вече исках да си тръгна. Имаше толкова много хора… пияни хора… просто не беше моето място. Тринити ме сръга закачливо. — Помни, бъди отворена към новото. Никога не знаеш какво може да се случи тази вечер. Аз изсумтях. — Не бих си възлагала големи надежди, ако бях на твое място.