**Вайълет** — Не стой просто тук. Да вървим! — Тринити сграбчи ръката ми и ме дръпна към дансинга, където бяха повечето студенти. Дръпнах подгъва на роклята си, почти падайки. — Сигурна ли си, че изглеждам добре? — провикнах се над силната музика. Тринити грабна две напитки от преминаващ поднос, подавайки ми едната. — Разбира се, че да. Изглеждаш горещо — изкрещя тя. Издадох въздишка, несъгласна, докато очите ми сканираха тълпата. Не се чувствах гореща – чувствах се глупаво и не на място. Всички тези момичета изглеждаха добре, защото имаха самочувствието, което вървеше с това. Тринити обви ръце около врата ми и се залюля настрани, принуждавайки ме да се движа с нея. — Ето така! — каза тя и аз ѝ върнах лека усмивка. Силен, преувеличен смях проряза музиката. Погледнах настрани, за да видя откъде идва, и това не беше никой друг, освен нашата съквартирантка, която приличаше по-скоро на призрак – Кристъл. Тя стоеше с Кайлън, Нейт и Ейми. Странно чувство премина през тялото ми, когато погледът ми попадна върху принца на ликаните. Кристъл каза нещо, поставяйки ръка върху коженото яке на Кайлън, но той не реагира. Лицето му беше точно толкова каменно, колкото беше и в тоалетната. Когато го срещнах за първи път, косата му до раменете беше пусната, но тази вечер беше вързана на кок. Студен, но безспорно красив. Това би било добро описание за него. Кристъл изглеждаше великолепно. Носеше розова мини рокля, която описваше тялото ѝ, а червената ѝ коса се спускаше красиво по раменете ѝ. Пасваха си перфектно и двамата бяха привлекателни. Човек лесно можеше да разбере защо са излизали заедно. Защо изобщо наблюдавах тези хора? Опитах се да извърна поглед, но се провалих отчайващо. Очите ми останаха залепени за тях. — Ако не си заинтересована, спри да го зяпаш — запя Тринити, сръгвайки ме игриво. Отлепих очи с усилие, ядосана на себе си, че се издадох. Наистина не бях заинтересована и наистина не ми пукаше. — Не съм зяпала. Тринити ми хвърли саркастичен поглед. — Не се опитвай да разбереш. Чувала съм, че това е, което правят. Късат и се събират отново през седмица. — Браво на тях — казах със свиване на рамене. — Но аз едва познавам човека, а той не е точно най-милият, така че наистина не ми пука. Тринити повдигна вежди, неубедена. — Знаеш ли какво? Мога да назова десет момчета, по-горещи от него — каза тя, докато оглеждаше тълпата. — Вземи него за пример! — пръстът ѝ посочи момче, което минаваше покрай нас. Последвах погледа ѝ и почти се задавих, когато видях кого сочи – брат ми, Дилън. Повдигна ми се, опитвайки се да изтърся образа от главата си. — Ти дори не видя лицето му — възразих аз. — Видя само гърба. — Да, и? — премига Тринити. — Има широки рамене, тъмна коса, добър усет за мода и това е всичко, което трябва да знам. Разсмях се на заключението ѝ и се съсредоточих върху музиката. След още няколко питиета най-накрая се отпуснах и успях да забравя за всичко. Тревогите ми, несигурността, напрежението да се опитвам да се впиша. За първи път от години наистина чувствах, че се забавлявам. Всичко беше наред, докато музиката внезапно не спря. Беше заменена от силен неприятен звук, последван от няколко почуквания по микрофон. Тълпата насочи вниманието си към източника и това беше Нейт, стоящ на малка платформа. — Тест, тест… всички ли ме чуват? Хората отговориха с възгласи. — Ще се случи! — изпищя Тринити. — Страхотно! Добре дошли на всички на ежегодния фестивал „Старлайт“! — Нейт нахъса тълпата, получавайки същата енергия в замяна. След като виковете утихнаха, той продължи да говори. — Мога да ви изнеса дълга, скучна приветствена реч… — той се ухили, — но всички знаем за какво наистина сте дошли. Студентите ахнаха, когато Нейт извади от джоба си нещо, което приличаше на малка бутилка с отвара. Той я вдигна високо във въздуха, показвайки сребърното сияние, което се въртеше вътре в бутилката. — Вайълет, това е дъхът на Лунната богиня — прошепна Тринити. Намръщих се. — Какво на Лунната богиня? — Както всички знаете, щом отворя тази отвара, може просто да се окаже, че ще намерите половинката си точно в този момент. Студентите реагираха, всеки се блъскаше, за да се приближи, но аз не бързах. Случайно видях как Кристъл обви ръка около Кайлън, облягайки се на него с голяма усмивка. Той завъртя очи и я отблъсна. — Каквото и да се случи след това — продължи Нейт и аз отново обърнах глава. — Моля, отнесете го в общежитията, помнете, че никой не иска да гледа работата ви… във всяка сграда има презервативи. Нека не правим никакви космати бебета тази вечер! Тълпата се разсмя, докато стомахът ми се сви от неудобство. Цялото това нещо ставаше прекалено. Половинки, магически отвари, космати бебета… Не можехме ли просто да пропуснем тази част и да се съсредоточим върху академията? — Пет… — Нейт започна да отброява, а тълпата се присъедини. — Четири, три, две, едно! Той отвори бутилката и секунди по-късно голям облак дим се понесе към дансинга. Музиката започна отново, но мъглата стана по-гъста, достигайки дори до очилата ми. Едва виждах нещо, а опитът ми да ги избърша само влоши положението. — Тринити! Нямаше отговор. — Тринити! — извиках отново, но тя беше изчезнала. Заради гъстата мъгла я бях загубила в тълпата. За да станат нещата още по-лоши, тялото ми внезапно се почувства сякаш е в пламъци. Горещина се разпространи от бузите ми към корема, дори надолу към крайниците ми. Лумия изръмжа в главата ми, гласът ѝ по-силен от обикновено. Нещо се случваше. Дали бяха очилата ми? Трябваше да се махам оттук. Паникьосах се, докато се бутах през тълпата, все още неспособна да видя нищо. — Извинете! — мърморех, докато се блъсках в хората, само че не виждах на кого се извинявам. Щом най-накрая се измъкнах от дансинга, грабнах салфетка и избърсах очилата си, внимавайки да не ги свалям. Очилата не бяха проблемът. Не можеха да бъдат. Сърцето ми все още препускаше, тялото ми гореше, а върховете на пръстите ми изтръпваха. „Следвай!“ – изръмжа Лумия, ставайки настойчива. Никога не беше била такава. — Да следвам какво? — прошепнах объркано. Забелязах момче, което изчезваше в гората, отдалечавайки се от фестивала, и без да мисля, го последвах. Тялото ми се движеше само. Нямах представа какво ми ставаше, но честно казано, дори не бях сигурна дали това наистина съм аз. Губех контрол и това беше единственото нещо, от което се страхувах най-много. Докато се препъвах по-навътре в гората, музиката заглъхна зад мен. Момчето пред мен се движеше по-бързо. Той знаеше, че го следвам, исках да спра, но не можех. Лумия не ми позволяваше. Започнах да осъзнавам какво ми се случва. Отварата, димът… Лумия. Това момче трябва да е моят… След известно време момчето най-накрая спря. Гърбът му все още беше обърнат към мен. Замръзнах, поемайки си дъх, преди силен пищящ звук да изпълни ушите ми. В този момент всичко, което виждах, беше той, стоящ там в тъмната гора. Бавно фигурата се обърна. Дъхът ми секна. Беше Кайлън. Студените му очи се взираха право в мен. Погледът му беше тъмен, опасен… и стомахът ми се сви. Той направи крачка към мен, очите му не напускаха моите. Не се приближи твърде много. Държеше точно толкова дистанция помежду ни, сякаш гледката на мен го отвращаваше. — Защо ме следваш? — изръмжа той яростно. Не помръднах и мускул. Сърцето ми блъскаше в ребрата, докато поемах гнева му. Той знаеше защо. Сигурно също го е почувствал, онова странно чувство, което ме беше завлякло в гората. — А-аз не знам — прошепнах. Неполучавайки отговора, който подозираше, Кайлън изрева от разочарование. Преди да успея да помисля трезво, той се задвижи с невероятна скорост и ме блъсна силно в едно дърво. Издадох тих вик, гърбът ми леко пареше, но всичко, върху което можех да се съсредоточа, бяха онези тъмни очи. Бяха ядосани, объркани… гладни. Лицето му беше на сантиметри от моето, толкова близо, че можех да усетя дъха му по кожата си. И ето го отново. Онова парещо усещане, разпространяващо се през всяка част на тялото ми, и този път беше десет пъти по-интензивно. Опитах се да се боря с него, наистина се опитах, но преди да успея да се спра, ужасните думи, които се надявах да не изричам поне още няколко години, се изплъзнаха от устните ми. — Половинка. В момента, в който думата напусна устата ми, Кайлън изпусна остър дъх. Очите му все още бяха пълни с гняв, но ръката му се премести към лицето ми. Той плъзна два пръста от бузата към устните ми и когато ги разтворих, ги премести към брадичката ми. Беше почти като предупреждение. Аз водя, ти следваш. Как можеше някой, когото мразех толкова много, да разпали нещо толкова мощно в мен? За моя изненада Кайлън се наведе по-близо, докато устните му бяха на сантиметри от моите. Погледът му стана малко по-мек, по-объркан и за момент наистина помислих, че ще ме целуне. Мисълта трябваше да ме ужаси. Трябваше да се дръпна, но не го направих. Не можех, а и той не можеше. Чуваше се само звукът на тежкото ни дишане, изпълващо гората. Времето спря… и тогава устните му се сблъскаха с моите. Целувката беше груба, почти отчаяна, сякаш се опитваше да докаже, че това ще бъде първият и последният път. Ръцете му сграбчиха кръста ми, притегляйки ме по-близо, и аз се разтопих в него. Ахнах в устата му, докато ръцете му започнаха да бродят по тялото ми, а езикът му намери път между устните ми. Целувката се задълбочи и без да мисля, сграбчих яката на коженото му яке. Държах я здраво, вкопчена, сякаш никога нямах намерение да я пусна – и странно, не исках. Кайлън издаде ниско ръмжене, притискайки ме по-силно към дървото. Начинът, по който устните му се усещаха върху моите, накара всичко останало да изчезне. Изгубих се в него. Лумия отново беше спокойна. Но тогава Кайлън се дръпна. Държеше очите си затворени, челото му опряно в моето, докато и двамата се задъхвахме за въздух. Това беше първата ми целувка… Какво, по дяволите, се случи току-що? Сякаш върнат в реалността, студените му очи се отвориха отново. Той сграбчи брадичката ми, принуждавайки погледа ми да срещне неговия. Исках да проговоря, да попитам какво означава това, какви са намеренията му, но преди да успея да кажа каквото и да било, устните на Кайлън потрепнаха от гняв. — Ти… — изплю той с погнуса, — си жалко кутре от низш ранг. Сърцето ми се пръсна на парчета. Огънят, който бях почувствала по време на целувката ни, беше напълно потушен. Умът ми се проясни отново. Първата ни среща, когато ме блъсна, вече беше задала тона на връзката ни – и нищо не можеше да промени това. Той ме мразеше и аз го мразех. — Ти не си никаква моя половинка — Кайлън затегна хватката си върху брадичката ми, карайки ме да трепна. — Никога. След това той си тръгна…