Вайълет – Моля ви, нека някой ме убие! – простенах аз, заравяйки глава във възглавницата. Учебните занятия дори не бяха започнали официално, а аз вече бях изтощена. Как изобщо се очакваше да се съсредоточа след всичко, което се случи миналата седмица? Мнозина казваха, че намирането на твоята половинка е нещо вълшебно, като извадено от приказка. Твоята половинка трябваше да бъде сродната ти душа – но моята? Моята беше изпълзяла от най-дълбоката бездна на ада. Той беше отвратителен, утайка... безсърдечен. Първо ме целуна, после ми каза да стоя далеч, а след това ме последва обратно до общежитието. Нищо от това нямаше смисъл. Всеки път, щом затворех очи, виждах само проблясъци от устните на Кайлан върху моите и мразех това. И сякаш нещата не можеха да станат по-лоши, всички момичета говореха единствено за това как той е спал с Кристъл и че двамата ще се съберат отново. На мен не ми пукаше. Всъщност, пет пари не давах – но Лумия беше съкрушена. Мразех го с всяка фибра на тялото си и когато го видях в коридора, го прочетох в очите му. Той чувстваше същото. Тъй като бях добър човек, исках да го отхвърля на момента, там и тогава, за да улесня и двама ни – но преди дори да успея да изрека думите, той беше изчезнал. Кайлан щеше да ме отхвърли в някакъв момент. Това беше всеизвестен факт. Просто исках да го направя преди той да има шанса. Чух три почуквания на вратата, преди тя да се отвори. – Хайде, грабвай чантата и да вървим! – разпознах гласа на Тринити. – Не искаш да изцапаш възглавницата си с грим. Вдигнах глава, за да я изгледам кръвнишки. – Не нося грим. – О? – намръщи се тя. – Лиги тогава. Хайде, да тръгваме. С пъшкане се надигнах от леглото. Грабнах чантата си и я последвах. – Какъв е смисълът да делим общо помещение, когато през повечето време сме само двете? – подхвърли насмешливо Тринити, докато вървяхме. Визираше Кристъл и Ейми, нашите съквартирантки, които рядко се вясваха. Свих рамене. – На мен не ми пречи. През седмицата ми стана ясно, че така или иначе няма да се сближа с двете момичета ликани. Не и както стана с Тринити. Тя беше мила, забавна, непринудена и имах чувството, че сме приятелки от векове. Връзката ни се усещаше естествена. – Може би ще се törmнем на моята половинка и най-накрая ще те запозная с него! – очите на Тринити светнаха. Насилих се да се усмихна. – Да, може би. Тринити бе намерила своя партньор на Фестивала на звездната светлина и оттогава не бе спряла да говори за него. През цялата седмица трябваше да слушам колко висок, красив и мил е той – и въпреки това тя отказваше да подкрепи тези твърдения със снимка. Каза, че е някой, когото трябва да срещна лично. Радвах се за нея, наистина. Тя заслужаваше света и много повече, но мисълта колко различно се бяха развили нещата за нея ме караше да чувствам горчивина. Моето преживяване беше толкова унизително, че дори не ѝ бях казала, че съм намерила своя. Тринити бутна рамото ми. – Не се чувствай зле, че все още не си намерила твоя човек. Може би не е в това училище. – Да – промърморих, извърщайки поглед. – Може би. Малко по-късно стигнахме до претъпканата академична зала. Тринити ме притегли в силна прегръдка. – Трябва да тръгвам натам – посочи тя към друго крило на сградата. – Но да имаш страхотен първи ден! И ако се бием с някого, пиши ми! Разсмях се, гледайки как се отдалечава. – Ще го направя! За съжаление, нямахме никакви общи часове днес. Знаех, че не мога да разчитам на нея четири години и трябваше да се справям сама – но нямаше да е преувеличено да кажа, че вече ми липсваше. Докато вървях по коридора, търсех класната си стая. Когато най-накрая я намерих, си поех дълбоко въздух, принуждавайки се да изтласкам всички мисли за Кайлан от ума си. Каквото било – било, сега беше време да се съсредоточа. Първият ми час за деня беше Основи на лечителството. Влязох в класната стая и видях Естер, нашият отговорник, да стои отпред. Тя ми отправи топла усмивка, на която отвърнах. Оглеждайки стаята, потърсих празно място, но тогава го чух. Този познат, дразнещ смях. Погледнах към източника на звука и видях Кристъл, седнала върху една маса, заобиколена от нейните миньоните, включително Ейми. Те се смееха и шепнеха, но очите им бяха вперени в мен. Дали се смееха на мен или с мен, не знаех – и честно казано, не ми пукаше. Знаех само, че трябва да си намеря място възможно най-далеч от тях, и го направих. Не исках да влизам в конфликт с Кристъл, не и когато вече имах достатъчно проблеми с Кайлан. Един благороден ликан ми беше повече от достатъчен. – Добро утро на всички! – поздрави Естер веднага щом седнах. – Преди да започнем, искам да направим бърз кръг за запознанство. Име, възраст, откъде сте... Всички изпъшкаха, но Естер продължи, явно не приемайки „не“ за отговор. За щастие бях първа, но докато всички бяха принудени да се представят, умът ми се отнесе другаде. – Днес ще направим просто упражнение по лечителство. Не се притеснявайте, това е само за да видим на какво ниво е всеки, така че няма напрежение. Тя обясни задачата подробно, но мислите ми отново блуждаеха. – Всяка от вас ще има аквариум с тридесет малки рибки – заговори Естер. – Целта е да подсилите поне една от отслабналите рибки, използвайки лечителските си способности. Успех! Пропуснах половината от инструкциите ѝ, но не ми пукаше. Упражнението с рибките беше основа, която бях научила от ранна възраст. Това беше стандарт сред лечителите на глутницата „Кървава роза“ – а всички ние бяхме обучавани от най-силната лечителка на глутницата, стара уважавана жена, която беше обучавала и майка ми. Погледнах аквариума, поставен пред мен. Завъртайки пръст, излекувах една рибка, тъй като исках да не бия на очи. Не исках да изпъквам или да ми лепнат етикет на зубър или самохвалко в класа. Така беше у дома и не исках повторение на това. Когато чух хората да говорят и да ръкопляскат с възхищение, обърнах глава към масата на Кристъл. – Петнадесет рибки – кимна Естер, оправяйки очилата на носа си. – Добра работа, Кристъл. Тъй като вече си карала този курс миналата година, сигурна съм, че можеш да водиш другите момичета. Кристъл се ухили самодоволно, отмятайки червените си кичури зад ухото. Тя наистина си мислеше, че е нещо специално. Мразех я със страст, но не заради самата нея – а заради него. „Тя не може да ни води. Правили сме това много пъти преди.“ Лумия пропълзя в съзнанието ми. „Покажи ѝ!“ Свих юмруци, взирайки се в рибките в моя аквариум, докато гневът превземаше тялото ми. „Първо открадна нашия партньор, а сега краде и светлината на прожекторите ни. Тя не е най-добрият лечител в този клас.“ Беше трудно да не се фокусирам върху гласа на Лумия, докато тя ме буташе към ръба. Нямаше причина Кайлан да не ме харесва по начина, по който го правеше, не и докато се обграждаше с това. Не беше честно. „Довърши тази кучка, Вайълет.“ – Не... Преди да успея да го спра, Лумия беше победила. Водата в аквариума се разплиска диво, и всичките тридесет рибки заплуваха енергично. В стаята се чуха ахвания, докато всички ставаха, за да се съберат около моя аквариум. Бузите ми пламнаха, усещах погледите на всички върху себе си. Мразех вниманието, а заради тази ревнива вълчица сега имах пълна стая с него.