Колебая се, сядам на стола срещу този мъж, чувствайки, че съм сърна пред неговия вълк. Сякаш всеки момент може да скочи през тази маса и да ме погълне. Бащата на Даниел е Кент Липерт, мафиотският крал на нашия град. Затова има бодигард, затова има толкова много пари – Скланям глава на една страна, все още гледайки Липерт, осъзнавайки, че това е и причината Даниел да крие своята сексуалност – мафията в нашия град е печално консервативна, а семейството е всичко. Гей син никога не би бил приет, особено син единствен – Боже, наистина е искал да бъда неговата параван – Горкият Даниел, трябва да крие всичко, което обича – Изведнъж осъзнавам, че мъжът пред мен се усмихва, съвсем леко, а очите му се движат по мен, докато го зяпам като елен пред фарове. Стискам челюст, напомняйки си, че той е злодеят. „И така,“ казвам аз, връщайки се към документите си, нервно. Правила си го хиляди пъти, Фей! Напомням си. Можеш да го направиш насън! „Може ли да посочите вашето име и място на раждане?“ „Смятам,“ казва Липерт бавно, „че вече сте наясно с моята история.“ Той се обляга назад, изучавайки ме. Вдигам очи, за да го изгледам за неговата нахалство – толкова е груб. Но, за съжаление, той е прав. Всеки в този град знае тази информация. Бързо попълвам формуляра. Поглеждам го, отново поразена от приликата му с Даниел. Особено профилът е почти напълно еднакъв – но докато Даниел е нежен, изискан, Кент има мрачно, смъртоносно изражение на лицето. Откъсвам поглед от него, чувствайки как тръпка минава през мен, почуквайки с пръсти по гръбнака ми. По някакъв начин си представям, че това са пръстите на Кент… Бързо отхвърлям тази мисъл и се фокусирам. „Останалите въпроси, които ще ви задам днес, ще бъдат от личен и психологически характер,“ казвам аз, изричайки заучената реч, която съм длъжна да казвам на всички затворници. „Държавата изисква да отговорите на всички въпроси напълно и честно като част от оценката. Разбирате ли?“ Той мълчи в отговор и аз го поглеждам, инстинктивна реакция към неотговарящ пациент. Той ми се подсмихва, без да мигва. „Малко момиче,“ казва той, бавно навеждайки се напред, за да опре лакти на коленете си, „какво ти дава право да ме питаш каквото и да било за моята история и моя ум?“ Сядам изправена на стола си, смутена от такъв въпрос. „Държавата ме е наела да провеждам тези изследвания –“ „Имаш ли диплома?“ прекъсва той. „Някакъв… сертификат?“ Последната дума е наситена с презрение. Мръщя се на него и посягам да ровя в чантата си, вадейки заверените документи от държавата, които ме квалифицират за тази позиция. „Ето,“ казвам аз, връщайки му погледа. „Ако си толкова любопитен.“ Протягам се през масата, за да му го подам. Секунда преди да грабне китката ми, осъзнавам грешката си. Той сграбчва ръката ми, напълно я пленява в своята, дръпвайки ме напред към масата. Не боли чак толкова, но, изненадана, изпускам документите, докато ахвам, поглеждайки го, ужасена, докато той доближава ръката ми до лицето си, и тогава – О, боже мой – Бавно, снизходително, той прокарва нос по слоновата кост на китката ми. „Лайка, лавандула,“ мърмори той, затваряйки очи, наслаждавайки се на аромата ми. „Толкова свежа и чиста,“ казва той. След това отваря очи и се взира в обърканото ми лице, искайки да види реакцията ми, докато казва: „Сигурно си девствена.“ Устната ми трепери от шок, от страхопочитание. Очите му ме изяждат, наслаждавайки се на треперенето на устните ми, на широките ми, ужасени очи. Охранител лети през вратата: „Махнете си ръцете!“ крещи той, но Кент вече е пуснал китката ми, вдигайки ръце над главата си, напълно спокоен. „Съжалявам,“ казва той, подсмихвайки се, с очи върху мен. „Няма да се повтори.“ Мигам към него, сядайки обратно на стола си. Изправям рамене, неспособна да откъсна очи от него. „Добре ли сте, госпожице?“ казва охранителят, навеждайки се напред, за да ме огледа. „Добре съм,“ казвам аз, търкайки китката си с другата ръка. Не съм наранена – просто… шокирана. Прочиствам гърлото си и поглеждам отново към документите си. „Ще… ще продължим.“ Старая се да се стегна, решена да си върна контрола, да завърша това интервю. Хвърлям на Липерт твърд поглед, вдигайки брадичка. По-твърда съм, отколкото той си мисли, че съм. Поне се надявам да съм. Взимам отново химикалката си, благодарна, че ръцете ми не треперят. „Моля,“ казвам аз, фокусирайки се отново върху хартията. „Можете ли да ми разкажете за престъплението, за което сте в затвора? Виждам,“ „Твоята малка пола,“ казва той, усмихвайки се на факта, че толкова лесно ме е ядосал, „също е много ценна. Имаш красиви крака и е с перфектната дължина да –“ „Моля, господине,“ повтарям аз, изненадана да чуя, че излиза като разтреперано ръмжене. „Изисквам вашето уважение в този процес. Моля, имайте предвид, че това, което докладвам днес, ще повлияе на останалата част от времето ви в затвора, както и на шансовете ви за предсрочно освобождаване. Така че предлагам да приемете този процес сериозно.“ Той ме ядосва още повече, като ми се смее – всъщност ми се смее – „Скъпа,“ казва той, навеждайки се напред. „Не бих могъл да те приема сериозно, дори и да се опитам.“ Устата ми увисва и аз мигам към него, шокирана, но това бързо се превръща в ярост. Тръсвам ръка на масата, но той само се смее по-силно. „Господине!“ казвам аз. „Това е важен процес!“ Удрям отново масата за акцент, а ръката ме пари. Той просто наблюдава всяко мое движение. „Разбирам, докторе,“ казва той. „Тук съм, нали? Давай. Оцени ме.“ Той махва с ръка към тялото си, силните си мускули, непоколебимия си поглед. Взирам се в очите му и се чувствам претоварена, почти хипнотизирана от погледа му. Отклонявам очи, взирайки се в пода – навсякъде, но не и в него. „Ти отклони поглед първа,“ мърмори той, изучавайки ме. „На бойното поле това означава, че щеше да умреш от моята ръка. Слаба.“ Ядосана, отново вдигам очи към него, решена. „Добре,“ смее се той. „Харесвам моите момичета с малко борба в тях.“ Лицето ми става едновременно бледо и червено, разгневено, засрамено, че съм паднала в капана му, но също така – по дяволите – чувствам как зърната ми се втвърдяват под сакото ми. Очите му се преместват към гърдите ми, сякаш знае това, бученето в гърдите му се задълбочава. Грабвам отново химикалката си, надрасквайки думи по хартията възможно най-бързо. Постоянно предизвикателен, безмилостно социопатичен, без разкаяние. Препоръчвам продължаване на затвора, без право на предсрочно освобождаване. „Това е завършено.“ Казвам аз, решена, събирайки документите си възможно най-бързо и ги пъхам, смачкани, в чантата си. Чувам го да ми се смее тихо, докато бързам. Поемам си дъх, изправям рамене и след това му отправям това, което се надявам да е унищожителен поглед, докато се движа към вратата. Удрям два пъти по метала и охранителят ме пуска навън. Не поглеждам Липерт отново, докато започвам да си тръгвам. „О, докторе,“ чувам гласа му да ехти зад мен. Бузите ми горят от смущение, докато се обръщам, за да чуя прощалните му думи. „Ще се видим отвън,“ казва той, отправяйки ми тъмна усмивка. „Можеш да разчиташ на това.“ „Не и ако имам какво да кажа по въпроса,“ мърморя аз, а гласът ми трепери, докато охранителят отваря вратата и аз изхвръквам навън. Моите документи препоръчват неговото вечно лишаване от свобода. Доколкото ме засяга, никога повече няма да го видя и дано.