Половин час по-късно вече се изкачвам забързано по стъпалата към къщата, в която съм израснала, и отварям широко мрежестата врата. Завъртам дръжката и бутам дървената врата зад нея, очаквайки да се отвори с познатото скърцане, но се удрям в нея, когато не помръдва. Сълзи отново започват да се стичат по бузите ми, когато внезапно осъзнавам, че е заключена. Разбира се, че е – винаги заключваме врата