"Итън," гласът на София трепереше, смазан от тежестта на вината и страха. Тя се приближи бавно към него, сърцето ѝ биеше лудо, докато нервно стискаше ръце встрани от тялото си, опитвайки се да се успокои. Истината я разкъсваше отвътре, отчаяно искаше да се измъкне, но всеки инстинкт ѝ крещеше да я скрие. Итън се обърна към нея, лицето му помрачено от разочарование и подозрение. Очите му, някога пълни с топлина и обич, сега бяха студени и далечни. "Софи," каза той, едва контролирайки гласа си, "Няма да питам повече. Откъде идваш?" Дъхът на София заседна в гърлото ѝ. Тя отвори уста да проговори, но не излезе нито дума. Как изобщо можеше да започне да обяснява? Чувстваше се сякаш примка се затяга около врата ѝ. Нуждаеше се от време – каквото и да е, за да отложи неизбежното. "Аз... трябва да ти кажа нещо," запъна се тя, опитвайки се да събере мислите си, очите ѝ шареха наоколо, сякаш търсеха изход. "Но нека влезем вътре, ще говорим по-добре с чаша вино," предложи тя слабо, надявайки се да смекчи удара. Челюстта на Итън се стегна. Очите му се присвиха, изражението му стана свирепо, докато скръсти ръце. "Няма да ходим никъде," изсъска той, приближавайки се, гневът му клокочеше под повърхността. "Ще говорим тук. Сега." Тонът му беше безпощаден и стомахът на София се сви. Нямаше изход. Стените се затваряха около нея и трябваше да се изправи пред бурята, която беше създала. "Има ли нещо?" попита тя, гласът ѝ трепереше, но мълчанието на Итън беше най-силният отговор, който можеше да получи. Погледът му се впи в нея, изпълнен с дълбока болка, която караше сърцето ѝ да я боли. "Какво искаш да кажеш, 'има ли нещо'?" Гласът на Итън се пречупи от емоция. Ръцете му бяха здраво стиснати в юмруци встрани от тялото му. "Всичко има значение, Софи. Как успях да обикна такава мръсница като теб?" Очите на София се разшириха от шок, думите му я удариха като плесница. "Какво? Какво казваш? Итън, аз не—" "Ти знаеш точно какво казвам!" прекъсна я Итън, гласът му се повиши, болката и предателството бяха очевидни в думите му. Гърдите му се повдигаха сякаш тежестта на емоциите му беше непоносима. "Как можа да ми го причиниш? След всичко, през което преминахме?" Сърцето на София биеше лудо в ушите ѝ, светът се въртеше, докато се опитваше да осмисли думите му. "Итън, моля те, плашиш ме. За какво говориш? Какво направих?" Гласът ѝ се пречупи, докато сълзи заплашваха да потекат, объркването ѝ се превърна в страх. "Не ми играй на невинна," изръмжа той, лицето му беше смесица от ярост и опустошение. "Видях те. Видях всичко. Снощи. Мислиш ли, че можеш да ме лъжеш в лицето, че няма да разбера какво си направила в нощта преди сватбата ни?" София почувства как земята се изплъзва под краката ѝ. Той знаеше. Беше видял нещо – нещо, което тя отчаяно искаше да погребе. Гърдите ѝ се стегнаха, докато я обзе паника. Сълзи се надигнаха в очите ѝ, докато се запъваше в думите си. "Итън... бях пияна. Не мислех трезво. Аз…" "Мислене трезво?!" прекъсна я Итън, гласът му трепереше от едва сдържан гняв. "Ти изобщо не си мислила, Софи! Ти ме предаде!" Думите му бяха остри и режещи, всяка една пробождаше по-дълбоко в сърцето ѝ. "Ти ни предаде." Коленете на София се подкосиха и тя посегна към него, молейки го с всичко, което ѝ беше останало. "Итън, моля те! Никога не съм искала това да се случи. Обичам те, кълна ти се, обичам те! Ти си единственият, когото някога съм обичала." Итън се отдръпна сякаш докосването ѝ го беше изгорило, изражението му беше на отвращение. "Любов?" присмя се той горчиво. "Това ли наричаш любов? Ти не просто ме нарани, Софи – ти ме унищожи." Гласът му се пречупи, издавайки дълбочината на болката му. София зарида, поклащайки глава. "Беше грешка, ужасна грешка. Моля те, повярвай ми. Ще направя всичко, за да поправя това. Моля те, не позволявай това да ни унищожи." Лицето на Итън се втвърди, устните му се свиха в тънка линия. "Как да поправя това, Софи? Как да изтрия това, което видях, това, което знам?" Гласът му се понижи, ставайки опасно спокоен. "Не мога да ти вярвам повече. Как да се оженя за някой, на когото не мога да вярвам?" Тежестта на думите му се стовари върху София като тежък камък. Дъхът ѝ пресекна, докато осъзнаването проникна в нея. Сватбата. Той отменяше сватбата. Животът, който бяха планирали заедно – бъдещето, за което беше мечтала – всичко се разплиташе пред очите ѝ. "Итън..." гласът ѝ беше едва шепот, сълзите ѝ сега се стичаха по лицето ѝ. "Моля те, не го прави. Не си тръгвай от нас. Мога да поправя това. Мога да бъда по-добра. Ще прекарам остатъка от живота си, доказвайки ти го." Но изражението на Итън беше студено, сърцето му сякаш заключено зад стената на предателството, която тя беше изградила. "Твърде късно е за това," каза той, гласът му кух. "Няма връщане назад от това." София се свлече на земята, ридаейки неконтролируемо, ръцете ѝ покриваха лицето ѝ. "Не, моля те! Не мога да те загубя. Не мога! Ти си всичко за мен." Итън стоеше там, сърцето му разкъсано между любов и ярост. Ръцете му бяха стиснати в юмруци встрани от тялото му, но знаеше, че колкото и да я обичаше все още, пораженията бяха нанесени. Нямаше как да се върне назад. Доверието беше разбито и с него – бъдещето им. Той направи крачка назад, гласът му студен и окончателен. "Съжалявам, Софи. Но свърши." Думите му отекваха в празната улица, окончателността им изтръгваше въздуха от дробовете ѝ. "Не искам да те виждам повече. Приключихме." Риданията на София се засилиха, тялото ѝ трепереше от скръб, докато Итън ѝ обръщаше гръб, отдалечавайки се от всичко, което бяха изградили заедно. Тя гледаше безпомощно как изчезва от погледа ѝ, сърцето ѝ се разбиваше с всяка крачка, която правеше. "Итън, моля те!" извика тя, гласът ѝ се пречупи под тежестта на отчаянието ѝ. "Моля те, не ме оставяй! Обичам те!" Но той не се обърна. Не спря. Беше решил и с всяка изминала секунда надеждата на София избледняваше в нищото. Тя беше сама. Любовта на живота ѝ беше изчезнала и бъдещето, което бяха планирали, беше изчезнало с него. Всичко заради една ужасна грешка. София се сви на студения, твърд тротоар, ридаейки неконтролируемо, болката беше непоносима. Светът около нея сякаш избледняваше и всичко, което можеше да чуе, беше звукът на собственото ѝ сърце, разбиващо се на милиони парчета. "Итън..." прошепна тя в празнотата, гласът ѝ едва чуваем. Но нямаше кой да я чуе. Тя беше напълно и напълно сама.