"Мамо, не мога да го направя." Гласът на София едва се чуваше, ръцете ѝ трепереха, докато се вкопчваше в краищата на богато украсената тоалетка пред нея. Отражението ѝ я гледаше обратно, очите ѝ бяха широко отворени и блестяха с не пролени сълзи. Тежестта на сватбената рокля сякаш я смазваше, сложната дантела и сатен внезапно я задушаваха. Майка ѝ, Каролайн Дрейтън, стоеше зад нея, поставяйки нежни ръце на раменете на София. "София, мила, трябва. Знаеш, че това не е само за теб. Това е за бъдещето на нашето семейство." София преглътна трудно, потискайки емоциите, които заплашваха да се излеят. "Знам, но се чувствам... погрешно." Гласът ѝ се пречупи. "Не така трябва да изглежда бракът. Чувствам се сякаш подписвам живота си." Лицето на Каролайн омекна със съчувствие, но в очите ѝ имаше и стоманена решителност. "Бракът не винаги е за любов, София. Особено не за нас. Ти си по-силна от това, по-силна, отколкото си мислиш. Подготвяш се за това цял живот." София премигна, задържайки сълзите си, насилвайки слаба усмивка. Но тя не достигна очите ѝ. Целият ѝ живот беше една огромна репетиция за този момент, сливане, маскирано като сватба, бъдеще, което тя не беше избрала. И сега, ето я, на път да се омъжи за Лука Алварес, мъж, от когото кожата ѝ настръхваше толкова, колкото и сърцето ѝ се разтуптяваше. Как беше възможно да изпитваш и двете неща едновременно? Точно тогава вратата се отвори широко и баща ѝ, Ричард Дрейтън, нахлу в стаята, с изражение на едва прикрита ярост. Погледът му обхвана сцената пред него, дъщеря му в сълзи, жена му предлагаща утеха и челюстта му беше стисната. "Какво е това глупаво проявление на емоции?" излая той, присвивайки очи при вида на емоционалната им проява. "Има стотици хора навън, които чакат, а вие двете седите тук и проливате сълзи? Вземете се в ръце. Имаме график, който трябва да спазваме. Гостите стават нетърпеливи и не можем да си позволим никакви закъснения." София се вцепени от тона му, избърсвайки скитащата сълза, която се беше отронила по бузата ѝ. Майка ѝ въздъхна, потупвайки София за последно по рамото, преди да отстъпи назад. "Тя е готова, Ричард. Просто... дай ѝ минута." Но Ричард не искаше и да чуе. "Няма повече време за минути. Знаеше, че този ден ще дойде. Вдигни си проклетия задник, София. Време е." Поемайки си дълбоко въздух, София се изправи от тоалетката, чувствайки как краката ѝ се клатят леко под тежката материя на роклята. Баща ѝ не предложи ръка, за да я подкрепи. Вместо това той отиде до вратата, чакайки я да го последва. С последен поглед към майка си, София изправи рамене и последва баща си от стаята, сърцето ѝ туптеше в гърдите. Коридорът сякаш се простираше до безкрайност и с всяка стъпка ехото от токчетата ѝ върху мраморния под се чувстваше като ударите на военен барабан. Когато стигнаха до големите врати на катедралата, тихият шепот на събралите се гости стана по-ясен, въздухът беше тежък от очакване. Стомахът на София се сви, когато вратите бавно се отвориха, разкривайки тълпата от елита на обществото, журналисти и фотографи, всички там, за да станат свидетели на събитието на века. Чувстваше се като агне, водено на заколение. Баща ѝ затегна хватката си върху ръката ѝ, докато влизаха в пътеката, и дъхът на София заседна в гърлото ѝ, когато очите ѝ се спряха на Лука. Той стоеше пред олтара, изглеждайки невероятно красив в перфектно скроения си смокинг. За момент, само за един мимолетен момент, тя забрави кошмара, който я заобикаляше. Той изглеждаше... опустошително съвършен. Начинът, по който светлината улавяше острите ъгли на лицето му, тъмните му очи тлееха под тежестта на церемонията, затрудняваше да си спомни защо толкова мразеше тази договорка. Но тогава реалността се върна отново на фокус. Това беше бизнес сделка, а не любовна история. Тя щеше да стане г-жа Лука Алварес не заради страст или романтика, а защото това щеше да направи семействата им по-могъщи. Стомахът ѝ се сви при мисълта. Когато стигнаха до олтара, баща ѝ пусна ръката ѝ и тя беше предадена на Лука. Очите им се срещнаха за кратък миг и нещо неизречено премина между тях, признание за това какво наистина беше това. Съюз на империи. Обетите дойдоха и си отидоха в мъгла, думите на свещеника едва се регистрираха в съзнанието на София. Чувстваше се откъсната от собственото си тяло, сякаш наблюдаваше цялата сцена, развиваща се от разстояние. Едва когато Лука нежно плъзна пръстена върху пръста ѝ, тя се върна в момента, тежестта на златната халка се чувстваше далеч по-тежка, отколкото трябваше да бъде. "Можете да целунете булката", обяви свещеникът. Устните на Лука докоснаха нейните за кратко, просто формалност. Нямаше нежност, нямаше обич. Просто задължение. Аплодисментите на тълпата бяха оглушителни, но всичко, което София можеше да чуе, беше туптенето на сърцето ѝ, докато вървяха по пътеката заедно, ръка за ръка, под бдителните погледи на гостите си. Последвалият прием беше грандиозно събитие, празненство толкова екстравагантно, колкото и самото сливане. Балната зала беше пълна с богати и влиятелни хора, всички облечени в най-добрите си дрехи, с усмивки, залепени на лицата им, докато вдигаха тостове за щастливата двойка. София се движеше из тълпата, лицето ѝ я болеше от насилствените усмивки и учтивите разговори. Бизнес съюзници ѝ поднасяха поздравленията си, някои по-искрени от други. Няколко бяха по-нахални, намеквайки, че трябва да използва всяко средство, с което разполага, за да държи Лука в линия, включително и секса. Тя кимаше, усмихваше се и се извиняваше възможно най-грациозно, но вътрешно кипеше. Как можеха тези хора да я сведат до нищо повече от сексуален партньор? Аксесоар към успеха на Лука? Тя мразеше всяка секунда от това, но трябваше да издържи. Просто трябваше да преживее нощта. В един момент тя най-накрая успя да седне до Лука, краката ѝ я боляха от часове стоене и фалшиви разговори. Тя го погледна, чудейки се дали той чувства същото разочарование, което и тя. Но преди да успее да каже каквото и да било, жена в къса червена рокля се приближи към тях, бедрата ѝ се люлееха съблазнително с всяка стъпка. Сърцето на София прескочи удар, когато жената се приближи, и тя веднага забеляза как Лука се напрегна до нея. Жената беше зашеметяваща, висока, с гарваново черна коса и тяло, което сякаш се изливаше в стегнатата, блестяща материя на роклята ѝ. Когато стигна до тях, тя предложи на Лука бавна, познаваща усмивка, преди небрежно да поднесе поздравленията си. "Поздравления, Лука. Изглеждаш... щастлив", измърка жената, очите ѝ никога не го напускаха. София усети как Лука се вцепенява до нея, челюстта му се стегна. Той предложи на жената рязко кимване, гласът му беше напрегнат. "Благодаря." След това дамата се обърна на пети и изчезна в тълпата, излизането ѝ беше толкова съблазнително, колкото и пристигането ѝ. София присви очи, умът ѝ работеше трескаво. "Коя беше тази?" Преди тя да успее да попита, Лука рязко се изправи, промърморвайки нещо за нуждата си от момент. Той не изчака отговора ѝ, преди да се отдалечи набързо, оставяйки я да седи там, зашеметена и подозрителна. Пулсът ѝ се ускори. Нещо не беше наред. Без да мисли, София се отблъсна от масата, игнорирайки пулсацията в краката си, докато вървеше след Лука. Тя го последва през криволичещите коридори на грандиозния хотел, сърцето ѝ туптеше, докато го наблюдаваше как изчезва в коридор, който водеше към тоалетните. Дъхът ѝ заседна в гърлото ѝ, докато тихо се промъкваше по коридора след него, токчетата ѝ щракаха тихо върху мраморния под. Тя спря точно пред банята, сърцето ѝ биеше като лудо. За момент помисли да се върне, казвайки си, че е параноична, но нещо в стомаха ѝ крещеше, че трябва да види какво става. Тя отвори вратата, влизайки в банята и замръзна. Там, притиснат към далечната стена, Лука беше обвил ръце около дамата в червено, устните му се разбиваха в нейните в трескава целувка. Въздухът в стаята сякаш се изпари и София се почувства сякаш е била ударена в стомаха. Вратата се затръшна зад нея, звукът ехтеше в облицованото с плочки пространство. Лука и дамата скочиха един от друг, очите им бяха широко отворени от шок, когато се обърнаха, за да я видят да стои там. Тишина падна между тях, единственият звук беше неравномерното дишане на Лука и Изабела. София стоеше вкопана на мястото си, тялото ѝ изтръпнало, умът ѝ се въртеше. Преди някой от тях да успее да проговори, София се обърна на пети и излезе, сърцето ѝ туптеше с всяка стъпка.