– Не разбирам защо още проточваме това, – прекъсна напрежението в стаята гласът на Лука, примесен с арогантност. На лицето му беше залепнала самодоволна усмивка, докато се облягаше назад в стола си, напълно спокоен. – Всички знаем как ще завърши това. София стисна юмруци под масата, ноктите ѝ се впиха в дланите. Усети как топлината се качва към лицето ѝ, но се принуди да запази самообладание. Нямаше да му достави удоволствието да я види да губи контрол, не тук, не пред бащите им и адвокатите, които третираха бъдещето ѝ като някаква бизнес сделка. – Е, за разлика от теб, някои от нас всъщност се интересуват от детайлите, – отвърна София, гласът ѝ беше достатъчно остър, за да пререже полираната дъбова конферентна маса между тях. Тя го погледна с презрение, искайки да изтрие това самодоволно изражение от лицето му. Насреща ѝ Лука се засмя, звукът беше нисък и покровителствен. – О, не се тревожи, принцесо. Сигурен съм, че твоите адвокати са прочели всяка дума, преровили са всяка клауза. Ще бъдеш добре. – Не ме наричай така, – изсъска София, гласът ѝ трепереше от сдържан гняв. Усещаше погледите на всички в стаята върху себе си, включително и този на баща ѝ, чийто студен поглед ѝ напомни да държи нервите си под контрол. Баща ѝ, Ричард Дрейтън, се размърда на стола си, изражението му беше изпълнено с нетърпение. – София, моля те, – каза той, гласът му беше равен, но властен. – Нека да приключим с това. Сливането е за доброто на двете ни семейства. Това е бизнес, нищо лично. „Нищо лично?“ Думите я ужилиха повече, отколкото трябваше. Но за баща ѝ винаги бизнесът беше на първо място. Дори собственият ѝ живот, собственият ѝ брак, беше просто поредната сделка за него, поредният ход на шахматната дъска за затвърждаване на властта и престижа. Погледът на София се плъзна към адвоката на баща ѝ, който преглеждаше окончателните условия на договора. Неговият монотонен глас продължаваше да бръщолеви, рецитирайки клауза след клауза за съвместни дялове, разпределение на печалбите и сливания на компании, сякаш говореха за опции на акции, а не за бъдещето ѝ. – Това сливане ще обедини корпорациите „Дрейтън“ и „Алварес“, формирайки партньорство, което ще доминира на пазара, – каза адвокатът, очите му никога не се откъсваха от купчината документи пред него. – И двете страни са се съгласили с условията и датата на сватбата е определена съгласно споразумението. Бащата на Лука, Ектор Алварес, кимна одобрително. – Това е умен ход. И двете семейства печелят. А със сватбата партньорството става официално. Това е печеливша ситуация. София усети тежестта на ситуацията да я притиска. Продаваха я като някакъв корпоративен актив, бракът ѝ с Лука не беше нищо повече от начин да се запечата бизнес сделка между семействата им. Ръцете ѝ трепереха в скута ѝ, но тя ги принуди да стоят неподвижни, отказвайки да покаже какъвто и да е знак на слабост. Лука, разбира се, изглеждаше напълно незаинтересован от всичко това. Той седеше там, излегнат на стола си, скъпият му костюм беше перфектно ушит, очите му блестяха с удоволствие, докато я наблюдаваше да тлее едва сдържан гняв. За него това беше просто поредната игра, поредната победа в дълга поредица от завоевания. – Ти си много тиха, София, – каза Лука, гласът му се лееше от фалшива загриженост. – Вече имаш ли колебания? Челюстта на София се стегна, но тя не отговори. Нямаше да му достави удоволствието да се хване на въдицата му. Вместо това тя насочи вниманието си към договора пред себе си, преглеждайки редовете юридически жаргон, които описваха условията на брака ѝ, сякаш това беше някаква бизнес уговорка. „Това не е брак“, помисли си тя горчиво. „Това е договор.“ Тя нямаше избор по въпроса. И двамата им бащи бяха организирали това от самото начало и сега беше твърде късно да се оттегли. Сливането щеше да се случи. Сватбата щеше да се състои. И тя щеше да бъде обвързана с Лука Алварес за добро или лошо. Или, по-вероятно, за лошо. – Както можете да видите, – продължи адвокатът, без да обръща внимание на напрежението в стаята, – и двете страни ще запазят равен контрол върху съответните си компании, но печалбите ще бъдат споделяни въз основа на показатели за ефективност. Освен това ще има съвместни инвестиции в нови предприятия, започвайки с... София спря да го слуша. Не можеше да понесе повече този стерилен правен разговор. Бъдещето ѝ, животът ѝ, бяха изложени в основни точки и клаузи, сякаш щастието ѝ или липсата на такова беше просто поредният детайл, който трябваше да бъде договорен. Очите ѝ се плъзнаха нагоре към Лука, който я наблюдаваше с тази непоносима усмивка, все още залепнала на лицето му. Той ѝ намигна и тя усети как кръвта ѝ кипи. Той се наслаждаваше на това. Той се наслаждаваше на нейния дискомфорт, на нейната безпомощност. Искаше ѝ се да му изкрещи, да му каже, че това не е игра, че това не е някаква игра на власт, която той може да спечели, като е самодоволен и арогантен. Но знаеше, че това няма да помогне. Лука Алварес не се интересуваше от нейните чувства. Той се интересуваше от едно нещо: да печели. И в момента той печелеше. Накрая адвокатите приключиха с прегледа си и двамата бащи подписаха документите, подписите им запечатаха сделката. Адвокатът се обърна към София и Лука, поставяйки две химикалки на масата пред тях. – И сега, ако обичате, и двамата да подпишете тук, – каза адвокатът, тонът му беше клиничен. – Това ще официализира сливането и брачното споразумение. София се втренчи в химикалката за дълго време, ръката ѝ се колебаеше над нея. Това беше. След като подпишеше, нямаше връщане назад. Щеше да бъде обвързана с Лука, със семейство Алварес, с цялата тази бъркотия. „Направи го“, каза си тя. „Просто да свършва.“ Тя взе химикалката и с дълбоко поемане на въздух надраска името си в долната част на договора. Ръката ѝ леко трепереше, докато подписваше, но тя се принуди да остане спокойна. Лука, разбира се, подписа с размах, сякаш това беше най-лесното нещо на света за него. – Готово, – каза той, облягайки се отново на стола си с тази самодоволна усмивка. – Толкова ли беше трудно? София не отговори. Тя просто го изгледа, ненавистта ѝ към него гореше по-силно от всякога. Но тя запази неутрално изражение, отказвайки да му покаже колко много я засяга това. Докато бащите и адвокатите си разменяха ръкостискания и любезности, телефонът на София избръмча в чантата ѝ. Тя го пренебрегна в началото, но когато избръмча отново, тя го извади, благодарна за разсейването. Дъхът ѝ спря в гърлото, когато видя известието: съобщение от непознат номер. „И сделката е сключена. Добре дошла в живота в ада, бъдеща госпожо Алварес.“ Сърцето ѝ заби лудо в гърдите, докато четеше думите, умът ѝ препускаше. Тя погледна рязко нагоре, очите ѝ се срещнаха с тези на Лука, който седеше срещу нея със същата тази дразнеща усмивка. И тогава, сякаш за да потвърди най-лошите ѝ подозрения, той ѝ махна леко, пръстите му се поклащаха във въздуха подигравателно. Искаше ѝ се да хвърли телефона си по него, да скочи през масата и да зашлеви тази самодоволна усмивка от лицето му. Но вместо това тя пое дълбоко въздух, принуждавайки се да остане спокойна. „Ако искаш война“, помисли си тя, очите ѝ се присвиха в процепи, докато гледаше Лука, „тогава война ще получиш.“ Тя пъхна телефона си обратно в чантата си, умът ѝ вече препускаше със стратегии. Лука Алварес си мислеше, че може да я контролира, мислеше си, че може да превърне живота ѝ в жив ад и да се измъкне безнаказано. Но той нямаше представа с кого си има работа. Това не беше свършило. Съвсем не. Докато срещата приключваше и бащите се поздравяваха за успешното сливане, София се изправи, изглаждайки роклята си със студена прецизност. Лука също се изправи, усмихвайки ѝ се подигравателно, докато протягаше ръка. – Очаквам с нетърпение нашето бъдеще заедно, госпожо Алварес, – каза той, гласът му се лееше от сарказъм. София не хвана ръката му. Вместо това тя срещна погледа му със стоманена решителност, гласът ѝ беше нисък и контролиран, докато отговаряше: – Наслаждавай се, докато можеш, Лука. Защото това е една сделка, за която ще съжаляваш. Усмивката на Лука се поколеба за миг, но след това се върна, същата тази самодоволна усмивка, която я караше да ѝ се иска да крещи. – Ще видим, – каза той, гласът му беше пълен с увереност. София се обърна на пети и излезе от стаята, с високо вдигната глава. Тя усещаше погледа на Лука върху себе си, докато си тръгваше, но отказа да погледне назад. Това не беше краят. Това беше само началото. „Нека игрите започнат“, помисли си тя, докато отваряше вратата и стъпваше в коридора. „Той няма представа в какво се е забъркал.“