Колебая се, настанявайки се на стола си срещу този мъж, усещайки, че аз съм кошутата, а той – вълкът. Имам чувството, че всеки момент може да прескочи масата и да ме погълне. Бащата на Даниъл е Кент Липърт, кралят на мафията в нашия град. Затова има бодигард, затова има толкова много пари… Накланям глава на една страна, все още втренчена в Липърт, и осъзнавам, че това е и причината Даниъл да крие сексуалността си – мафията в нашия град е пословично консервативна, а семейството е всичко. Един гей син никога не би бил приет, особено ако е единствен син… Боже, той наистина е искал да му бъда параван… Горкият Даниъл, налага се да крие всичко, което обича… Внезапно осъзнавам, че мъжът пред мен се усмихва, съвсем леко, а очите му се плъзгат по мен, докато го зяпам като елен, заслепен от фарове. Стискам челюст и си напомням, че той е злодеят. – И така – казвам, обръщайки се отново към документите си, изнервена. – Правила си това хиляди пъти, Фей! – напомням си. – Можеш да го направиш и насън! – Моля, кажете ми името си и мястото на раждане? – Струва ми се – бавно казва Липърт, – че вече сте запозната с историята ми. – Той се обляга назад и ме изучава. Вдигам очи, за да го изгледам свирепо заради наглостта му – толкова е груб. Но, за съжаление, е прав. Всички в този град знаят тази информация. Бързо попълвам формуляра. Поглеждам го и отново ме поразява приликата му с Даниъл. Профилът, особено профилът, е почти същият – но докато Даниъл е нежен и изтънчен, в лицето на Кент има нещо мрачно и смъртоносно. Отмествам поглед от него, усещайки как тръпка преминава през мен и пробягва с пръсти по гръбнака ми. Някак си си представям, че това са пръстите на Кент… Бързо пропъждам мисълта и се съсредоточавам. – Останалите въпроси, които ще ви задам днес, ще бъдат от лично и психологическо естество – казвам стандартната реч, която съм длъжна да произнеса пред всички затворници. – Държавата изисква да отговорите на всички въпроси пълно и честно като част от оценката. Разбирате ли? Той мълчи в отговор и аз вдигам поглед към него – инстинктивна реакция към пациент, който не отговаря. Той ми се подсмихва ехидно, без да мига. – Момиченце – казва той, навеждайки се бавно напред, за да подпре лакти на коленете си, – какво ти дава правото да ме питаш каквото и да било за миналото и ума ми? Изправям се на стола, смутена от такъв въпрос. – Държавата ме е наела да провеждам тези прегледи… – Имате ли диплома? – прекъсва ме той. – Някакво си… удостоверение? – Последната дума е натежала от подигравка. Намръщвам се и посягам да се разровя в чантата си, вадейки заверените от щата документи, които ме квалифицират за тази длъжност. – Ето – казвам, отвръщайки на свирепия му поглед. – Щом сте толкова любопитен. – Протягам ръка през масата, за да му ги подам. Секунда преди да сграбчи китката ми, осъзнавам грешката си. Той сграбчва ръката ми, обгръщайки я изцяло със своята, и ме дръпва напред към масата. Не ме боли, но изненадана, изпускам документите, ахвам и вдигам поглед към него, ужасена, докато той приближава ръката ми до лицето си, и тогава… О, боже мой… Бавно, с наслада, той прокарва нос по слоновата кост на кожата на китката ми. – Лайка, лавандула – мърмори той, затваряйки очи, отдавайки се на аромата ми. – Толкова свежа и чиста – казва той. След това отваря очи и се взира в смаяното ми лице, искайки да види реакцията ми, докато казва: – Сигурно си девствена. Устната ми потреперва – от шок, от страхопочитание. Очите му ме поглъщат, наслаждавайки се на треперенето на устните ми, на широко отворените ми, ужасени очи. Един пазач нахлува през вратата. – Долу ръцете! – крещи той, но Кент вече е пуснал китката ми и е вдигнал ръце над главата си, напълно спокоен. – Съжалявам – казва той с ехидна усмивка, без да откъсва очи от мен. – Няма да се повтори. Примигвам срещу него и се облягам назад на стола си. Изправям рамене, неспособна да откъсна поглед от него. – Добре ли сте, госпожице? – пита пазачът, навеждайки се, за да ме огледа. – Добре съм – казвам, разтривайки китката си с другата ръка. Не съм ранена… просто… шокирана. Прочиствам гърлото си и отново свеждам поглед към документите си. – Ще… ще продължим. – Опитвам се да се овладея, решена да си върна контрола, да довърша това интервю. Отправям към Липърт твърд поглед и вирвам брадичка. По-корава съм, отколкото си мисли. Поне се надявам да съм. Отново вдигам писалката си, благодарна, че ръцете ми не треперят. – Моля – казвам, съсредоточавайки се отново върху листа. – Можете ли да ми разкажете за престъплението, за което сте в затвора? Виждам… – Малката ти поличка – казва той, ухилен от факта, че ме е ядосал толкова лесно, – също е много прелестна. Имаш красиви крака, а дължината ѝ е идеална, за да… – Моля ви, господине – повтарям, изненадана да чуя как думите излизат като треперещо ръмжене. – Изисквам вашето уважение в този процес. Имайте предвид, че това, което докладвам днес, ще се отрази на остатъка от престоя ви в затвора, както и на шансовете ви за предсрочно освобождаване. Така че ви предлагам да приемете този процес сериозно. Той ме вбесява още повече, като ми се изсмива – буквално ми се изсмива… – Скъпа – казва той, навеждайки се напред. – И да се опитам, не бих могъл да те приема на сериозно. Устата ми се отваря и аз примигвам срещу него, шокирана, но шокът бързо се превръща в ярост. Удрям с ръка по масата, но той само се смее по-силно. – Господине! – казвам аз. – Това е важен процес! – Удрям масата отново, за да наблегна, и ръката ме заболява. Той просто наблюдава всяко мое движение. – Разбирам, док – казва той. – Тук съм, нали? Давай. Оцени ме. – Той махва с ръка към тялото си, към мощните си мускули, към непреклонния си поглед. Взирам се в очите му и се чувствам завладяна, почти хипнотизирана от погледа му. Бързо отмествам очи, забивайки поглед в пода – където и да е, само не и в него. – Ти първа извърна поглед – промърморва той, изучавайки ме. – На бойното поле това означава, че щеше да умреш от ръката ми. Слабачка. Ядосана, отново вдигам очи към него, решена. – Добре – смее се той. – Харесвам момичетата си борбени. Лицето ми изведнъж пребледнява и се зачервява едновременно – вбесена, засрамена, че съм се хванала на номера му, но също така… по дяволите… усещам как зърната ми се втвърдяват под сакото. Очите му се преместват към гърдите ми, сякаш знае, а ромонът в гърдите му се задълбочава. Отново грабвам писалката си и драскам думи по листа възможно най-бързо. Постоянно предизвикателен, безмилостен социопат, без угризения. Препоръчва се продължаване на лишаването от свобода, без право на предсрочно освобождаване. – Приключихме – казвам твърдо, събирайки документите си възможно най-бързо и ги натъпквам, смачкани, в чантата си. Чувам как той тихо ми се смее, докато бързам. Поемам дъх, изправям рамене и му хвърлям, надявам се, убийствен поглед, докато се придвижвам към вратата. Удрям два пъти по метала и пазачът ме пуска да изляза. Не поглеждам Липърт отново, докато тръгвам да си ходя. – О, докторе – чувам гласа му да отеква зад мен. Бузите ми пламват от срам, докато се обръщам, за да чуя прощалните му думи. – Ще се видим навън – казва той с мрачна усмивка. – Можеш да разчиташ на това. – Не и ако аз имам думата – мърморя, гласът ми трепери, докато пазачът отваря вратата и аз изхвърчам навън. Документите ми препоръчват вечното му лишаване от свобода. Що се отнася до мен, никога повече няма да го видя и добре, че се отървах.