Кент е облегнал рамо на решетките на килията си, а добре оформените му ръце са скръстени пред гърдите му. Какво правеше той в този местен затвор, създаден, за да поеме излишъка от разрастващите се градски банди? В края на краищата, той беше техният крал. И като се замислиш, Кент беше тук по собствено желание. Устната му се повдига в презрителна гримаса, докато клати глава, чудейки се дали е взел правилното решение – умишлено да се остави да го хванат, за да може да влезе тук, само заради шанса да говори с началника. Двама надзиратели в сини униформи вървят по коридора към него. „Липърт?“, питат те. „Началникът иска да те види.“ Слагат му белезници и го отвеждат в кабинета на началника. Кент сяда на стола пред него, мълчалив, чакайки надзирателите да си тръгнат. „И така“, казва Свен, затваряйки досието му. „Изненадан съм, че ти стиска да дойдеш на моя територия за преговори, Липърт. Смело е.“ Обществеността не знаеше, но началникът Свен не само управляваше този затвор, но и използваше контрола си над него, за да си осигури значителен дял в машинациите на градския подземен свят. Той е също толкова мръсен, колкото и останалите, а ако други босове се изправят срещу него? Той ги заключва. Доста силен коз в този свят, където едно от малкото неща, които спират един гангстер, е престоят в затвора. „Скоро ще изляза“, отвръща Кент, облягайки се назад в стола си. „Трябва да поговорим за Иван.“ „Иван?“ Свен го поглежда внимателно. „Той е пълна мижитурка.“ Кент бавно поклаща глава. „Той е просто хлапе, но навлиза в търговията с хероин. И понеже е зелен, няма нито куража, нито ресурсите да се справи.“ Той млъква за миг, оглеждайки Свен. „Притиснат е в ъгъла“, продължава Кент, „и това го прави безмилостен. Не идва на срещите на фамилиите, убива наред – доказани хора, както и обикновени мутри. Трябва да бъде спрян, Свен. Иначе ще прецака всички ни.“ Свен се обляга назад в стола си, замислен. Кент се стяга, втренчен в Свен. Антъни, братовчед му и негова дясна ръка, му беше казал, че е глупаво да се заключва за месеци само заради шанса да говори със Свен. Но Кент имаше предчувствие, че това е правилният ход. Съюзът със Свен срещу Иван щеше да се отплати. И то много. „Разбирам гледната ти точка“, казва Свен, издишвайки през нос. „Иван взе да си вярва твърде много, а? Това е деликатна екосистема“, казва той, разпервайки ръце като везни, за да демонстрира баланса. „Всички трябва да си играем ролите. Ако прекали, ще съсипе всичко за всички ни.“ Свен кимва, обмисляйки следващите си думи, преди да продължи. „Трябва да призная, Липърт, впечатлен съм от постоянството ти по този въпрос. Добре се постарах да се изолирам, да се защитя, но ти намери начин да влезеш. Не всеки би дошъл на моя територия и би останал толкова дълго само за една среща с мен. Уважавам това. Ти си истински капо, свестен тип. Радвам се, че знам това.“ Кент кимва, мълчаливо потвърждавайки преценката му. Точно така искаше да се чувства Свен. „Иван е бясно куче“, казва Кент. „Трябва да го очистим. Аз ще осигуря грубата работа; единственото, което искам, е да ни позволиш. Не се намесвай. А що се отнася до плячката… делим петдесет на петдесет.“ Свен го оглежда, преценяващо. „Искам осемдесет на двадесет, за съгласието ми да те оставя да се справиш.“ Кент не позволява на разочарованието си да проличи. Честно казано, не му пукаше дали Свен ще вземе всичко – Свен имаше власт, но беше прословут с липсата на пари в брой, проблем, който Кент нямаше. Но не можеше да позволи да го прегазят. „Шейсет на четирийсет“, казва той твърдо. Свен свива рамене, все още несъгласен, но не настоява повече по въпроса. „А другите босове?“, пита той. „Очакваш ли съпротива от Олдън?“ Кент бързо поклаща глава. „Олдън е разсеян. Хората му въртят играта, но той има някаква нова следа за изгубеното си дете.“ Той махва с ръка, отхвърляйки го. „Няма да заеме страна.“ Свен кимва, като му се усмихва леко, и Кент осъзнава, че Свен вече е знаел това. Свен може да няма пари в брой, но търгува с тайни. Вероятно Олдън е получил следата от него. Кент присвива очи, осъзнавайки, че въпросът е бил проверка. Не обичаше да го изпитват. „Имаме ли сделка?“ Свен отново свива рамене, уклончиво. Той се обръща на стола си, за да погледне един календар на стената – снимка на красиво лозе някъде в Европа. „Знаеш ли, онзи ден пих една прекрасна чаша вино. От Напа. Но трябва да ти кажа, Липърт“, тук той се обръща и поглежда Кент право в очите, „остави ме малко жаден, малко… твърде сухо.“ Устните на Свен започват да се извиват в студена усмивка. „Случайно да знаеш… някое друго място. Където човек може да получи по-хубава чаша вино. Наистина добро питие. А?“ Кент отново поглежда към календара, осъзнавайки внезапно, че снимката на стената е снимка на неговото лозе, а календарът вероятно е произведен като промоционален подарък за туристи. Свен е знаел какво точно ще поиска Кент още преди да стъпи в стаята и е знаел каква точно е цената на сътрудничеството му. „Франция“, казва бавно Кент, присвивайки очи и втренчвайки се в Свен. Може би съюзът все пак не беше толкова чист. „Най-доброто вино в света идва от Франция.“ „Знаеш ли, бих искал да опитам това вино“, казва Свен, обръщайки се отново към снимката, напълно невинен. „Бих искал и аз да стъпя в този бранш. Може би да си взема някой имот там, някой ден.“ „Става“, казва Кент. Струваше си цената. Добра среща. Кент си тръгва доволен. Докато вървят по коридора, един от надзирателите се обръща към него. „Заповядаха ни да те заведем на психологическа оценка, преди да те върнем в килията ти“, информира го той. Кент го изглежда свирепо, но не казва нищо. Надзирателят свива рамене. „Стандартна процедура, Липърт. Всички затворници трябва да минат през нея.“ Кент мълчи и ги следва. Свен прекаляваше, карайки го да минава през психологически тестове, при положение че утре щеше да е вън. Просто се опитваше да събере още тайни. Кент следва надзирателите до една килия от бетонни блокчета в края на коридора, забелязвайки, че адвокатът му стои пред вратата. Адвокатът завърта очи към Кент и посочва часовника си, показвайки, че ще го измъкне оттук за нула време. Кент кимва, след което съсредоточава вниманието си върху вратата. Изненадан е, когато тя се отваря и вижда вътре момиче. Не точно момиче, по-скоро млада жена – най-много на двайсет и три. Тя се изправя, видимо притеснена, хапе устна и си играе с дългата червена опашка, която се спуска през рамото ѝ. Устата ѝ леко се отваря, докато го оглежда. По дяволите, мисли си Кент, докато цялото му тяло се напряга при вида ѝ – онези дълги крака, с допрени от притеснение колене, късата ѝ бяла пола, онова нелепо сако, което носеше, за да я приемат сериозно хора като него. Още от пръв поглед можеше да каже, че е чиста като сълза – амбициозна, но бедна, нетърпелива да се докаже. Погледът му я обхожда, замисляйки се как ли би изглеждала, ако ѝ смъкнеше сакото. Той отново се съсредоточи върху онези червени, леко разтворени устни. Дъхът му изсвистя през зъбите при вида на тези устни, при мисълта какво би могъл да прави с тях. „Ъм…“, казва тя колебливо. Той рязко върна вниманието си към нейните сини като бижута очи. „Казвам се Фей Томпсън? Тук съм, за да проведа предварителното ви интервю за щатската психологическа оценка?“ Кент стиска зъби, борейки се с желанието да се усмихне бавно на факта, че твърденията ѝ са представени като въпроси. Боже, тя беше съвършена, това малко ангелче. Дивата, държана на каишка част от него искаше да разбере как би изглеждала, изцапана с мръсотията на подземния свят. „Здравей, Фей“, казва той, а гласът му е нисък и гладен, докато пристъпва напред и се настанява на стола си. „Откъде да започнем?“