— Миа, имаш ли какво да кажеш в своя защита? — Гласът на господин Уордън проряза тишината, студен и презрителен.
Преглътнах, опитвайки се да запазя гласа си спокоен. — Аз… не съм взела никакви пари. Не знам откъде идва това.
Очите на госпожица Хоторн се присвиха, погледът ѝ остър и пресметлив. — Наистина ли? Защото точно това би казал един крадец.
— Какво? Не! — Хвърлих поглед из стаята, търсейки някой, който да ме подкрепи. Очите ми се спряха на Ейдриън начело на масата. Челюстта му беше стегната, изражението му неразгадаемо.
— Господин Найт, вие не вярвате на това, нали? — Опитах се да запазя тона си уважителен. Но отчаянието си пролича.
Погледът му срещна моя, но в него нямаше утеха, нямаше успокоение. — Това не изглежда добре, Миа.
Думите ме удариха като плесница. Усетих как сърцето ми потъва, но се насилих да държа главата си изправена. — Ти ме познаваш. Знаеш, че не бих… Не съм го направила.
Мълчанието на Ейдриън беше съкрушително. Лиса, която ми беше приятелка — или поне така си мислех — се наклони напред, а усмихната усмивка играеше на устните ѝ.
— О, Миа, не се прави на толкова невинна. — Тя сви леко рамене. — Както се казва: "Желанието може да надуе егото на човека."
Обърнах се към Лиса, предателството стегна гърлото ми. — Лиса, как можа…
— Всички го виждаме, Миа — прекъсна ме тя плавно. — Мислеше си, че ще ти се размине, защото си толкова… близка с определени хора тук.
— Достатъчно. — Гласът на господин Уордън беше твърд, отхвърлящ ме без повече думи. — Миа, тази компания ти се довери и всички тук виждат точно какво си направила.
Преглътнах гнева си, игнорирайки срама, който ме пронизваше. — Благодаря ви за възможността да говоря — казах, едва успявайки да запазя гласа си спокоен. — Аз… ще си тръгна сега.
---
Пътят към дома ми се стори по-дълъг от обикновено, всяка стъпка натежала от хиляди мисли. Продължавах да превъртам всеки момент, всяка дума, надявайки се да разбера как всичко се е сринало толкова внезапно.
Когато най-накрая стигнах до апартамента си, отключих вратата и влязох, готова да се срина от деня. Всичко, което исках, беше да говоря с Грег, да му разкажа за всичко. Но когато влязох, чух гласове — смеещи се, и не само гласа на Грег.
— Грег? — извиках аз, приближавайки се към звука, а стомахът ми се сви. — Току-що… имах най-лошия ден и трябва да говоря с теб.
Стигнах до хола и замръзнах.
Той беше там, смееше се с жена, която никога не бях виждала преди. Тя седеше близо до него на дивана, а ръката ѝ беше небрежно поставена на рамото му, сякаш принадлежеше там.
Те вдигнаха поглед, и двамата изненадани. Жената се усмихна, почти самодоволно, сякаш ме предизвикваше да реагирам.
— Миа… — започна Грег, но не се отмести от нея. Той просто седеше там, гледайки ме, сякаш той е жертвата.
— Да не… прекъсвам нещо? — Гласът ми беше тих, а горчив тон пробиваше в него.
Жената повдигна вежда. — Е, това е неловко — промърмори тя с усмивка, изправяйки се бавно. Тя ме огледа от горе до долу, сякаш ме оценяваше и отхвърляше едновременно. — Ще ви оставя двамата да… поговорите.
След като тя си тръгна, Грег въздъхна, изправяйки се и пъхайки ръце в джобовете си. — Виж, Миа. Нещата между нас… от известно време не вървят. Ти винаги си толкова стресирана, винаги работиш до късно…
— О, значи това е моя вина? — прекъснах го аз, чувствайки как гневът изтласква болката. — Ти ми изневеряваш, защото аз работя, за да изградя бъдеще?
Той сви рамене, без да среща погледа ми. — Може би просто искаме различни неща. Не мога да бъда с някой, който е обсебен от работата си.
Засмях се горчиво, скръствайки ръце. — Ти знаеше точно за какво работя. А сега, защото нещата станаха малко трудни за теб, ти изхвърляш всичко?
Той не отговори, просто въздъхна, сякаш му беше скучно от разговора. Накрая той грабна палтото си. — Може би това е за най-добро.
— Да — промърморих аз, гледайки го как си тръгва. — Може би е така.
Вратата се затвори и аз стоях там, сама в тишината, опитвайки се да осмисля всичко. Предадена на работа, обвинена в нещо, което не съм направила, а сега… това.
Исках да крещя, да плача или да се срина. Но не можех да си позволя да се разпадна. Не сега. Имах сметки за плащане и втора работа, която ме чакаше.
---
Топлите, познати звуци на кафенето ме обгърнаха, докато връзвах престилката си. Шумът на гласове, звънът на съдове — това беше вид комфорт, временно бягство от бъркотията на живота ми.
— Тежък ден? — попита Сам, моят колега, подавайки ми табла с поръчки.
— Нямаш представа — промърморих аз, опитвайки се да се усмихна.
— Е, ти си тук сега — каза той с усмивка. — Една чаша кафе в даден момент, нали?
Кимнах, фокусирайки се върху задачата пред мен. Можех да го направя. Трябваше.
С напредването на вечерта се потопих в ритъма на приемане на поръчки и обслужване на клиенти. Повтарянето притъпи болката от деня, макар и съвсем малко. Но тогава вдигнах поглед и усетих как сърцето ми прескача.
Ейдриън стоеше на бара и ме наблюдаваше.
Примигнах, несигурна дали си представям нещата. Но не, това беше той — моят шеф, същият човек, който беше запазил мълчание, когато имах най-голяма нужда от него. Оставих таблата си, избърсвайки ръцете си на престилката, докато се приближавах.
— Господин Найт — казах тихо, опитвайки се да запазя гласа си спокоен. — Аз… не очаквах да ви видя тук.
Той повдигна вежда. — Мисля, че сме отминали формалностите, Миа.
— Точно така. — Насилих се да се усмихна. — Просто… исках да ви кажа, че не съм го направила. Никога не бих откраднала от компанията…
Той вдигна ръка, прекъсвайки ме. — Знам.
Думите ме изненадаха, оставяйки ме безмълвна. — Вие… знаете?
— Да. — Погледът му омекна съвсем леко, а намек за нещо като съжаление премина през лицето му. — Но нямаше друг избор. Засега някой трябваше да поеме вината. Ти беше… удобен изкупителна жертва.
— Изкупителна жертва? — Гласът ми трепереше от разочарование. — Аз бях само лоялна към компанията. Работих усилено за всичко и сега съм просто…
— Миа. — Тонът му омекна. — Знам коя си. Знам какъв човек си.
— Тогава… как да поправя това? — попитах аз, а отчаянието се прокрадна в гласа ми. — Как да изчистя името си?
Той замълча за момент, а погледът му остана непоколебимо върху моя. След това, с поглед, който не можах да разчета, той се наведе по-близо.
— Има един начин — каза той, а гласът му едва се чуваше.
Намръщих се, оглеждайки лицето му. — За какво говориш?
— Ожени се за мен — отговори той, а тонът му беше сериозен и спокоен.
Светът сякаш се наклони около мен. Примигнах, сигурна, че съм го чула погрешно. — Извинете?
Той не трепна. — Ожени се за мен, Миа. Това е единственият начин да поправим това.
















