– Идваш ли, или не? – Гласът на Ейдриън ме изтръгна от документите, които разглеждах на бюрото му, а тонът му беше остър и очакващ. Примигнах, изненадана. – Къде отиваме? – Ще видиш. – Той ми се ухили и без повече думи излезе, оставяйки ме да се мъча да го настигна. Какъв нахалник. Последвах го до колата му, където той се плъзна на задната седалка, едва ме забелязвайки, когато се присъединих към него. – Сериозно ли няма да ми кажеш нищо? – попитах, а в гласа ми се долавяше разочарование. – Търпение, Миа. – Той дори не ме погледна, а просто се взираше през прозореца, спокоен както винаги. Спряхме пред луксозен бутик. Погледнах през прозореца и се обърнах към него, объркана. – Бутик? Какво, ще пазаруваш ли сега? Без да каже нищо, той отвори вратата си, сигнализирайки ми да изляза. Последвах го, само защото любопитството ми надделя. Вътре бутикът беше целият в мраморни подове, огледала и редици дизайнерски рокли. Управителката, висока, елегантна жена, веднага се приближи към нас. – Добър ден, господин Найт – поздрави го тя с усмивка, която беше прекалено топла. Очите ѝ ме огледаха от горе до долу. – А това трябва да е Миа. Елате с мен, скъпа. – Къде да дойда с вас? – промърморих, все още опитвайки се да разбера какво се случва. Погледнах назад към Ейдриън, който кимна, подканвайки ме да продължа напред с израз, който казваше: "Довери ми се" – сякаш имах избор. Жената ме заведе в частна пробна, облицована с редици рокли. – Господин Найт искаше да пробвате няколко рокли за специален повод. Тъкмо щях да попитам какво означава "специален повод", но тя ми подаде зашеметяваща рокля от слонова кост, която ме накара да спра. Материята беше мека, елегантна, направо молеща да бъде облечена. – Хайде, пробвай я – подкани ме тя. Облекох роклята, чувствайки се сякаш съм влязла в чужд живот. Когато излязох, очите на Ейдриън ме огледаха и за момент той изглеждаше почти... доволен. Почти. – Добре изглежда – каза той небрежно, сякаш не бяхме в средата на някакво вихрено, абсурдно приключение. – Добре? Това ли е всичко, което ще кажеш? – изсумтях, раздразнена. – Би ли ми казал защо играя на обличане? – Още не сме готови – отвърна той. – Последвай ме. Преместихме се в друга част на бутика, където под светлините блестяха пръстени. Очите ми се разшириха. – Пръстени? Ейдриън... това брачни халки ли са? – Остра си като бръснач – отвърна той, вдигайки обикновен, елегантен пръстен и го плъзгайки на пръста ми, преди да успея да реагирам. Диамантът блестеше на светлината и аз го зяпах безмълвна. – Наистина ли правиш това, без да ми кажеш нищо? – изкрещях, дръпнах ръката си назад и го загледах. – Това не е нормално, Ейдриън. Хората просто не... Той ме прекъсна със спокоен поглед. – Мислех, че разбираш. Без суетене, без забавяне. Сега, ще го правим ли, или не? Отворих уста да споря, но той вече беше избрал своя пръстен и го беше предал на служителката. Всичко това ми се струваше като сън – ядосан, объркващ сън, от който не можех да се събудя. Когато най-накрая напуснахме бутика, той отново се обърна към мен. – Следваща спирка – регистърът. Челюстта ми увисна. – Регистърът? Шегуваш ли се? Наистина ли ще го направиш сега? Днес? – Да – каза той, сякаш това беше най-очевидното нещо на света. – Днес. – Но... – заекнах, все още борейки се с темпото на всичко. – Но това е... твърде бързо, Ейдриън. Дори не мога... – Искаш ли споразумението, или не? – Той ме погледна, очите му бяха студени, но напрегнати. – Защото тук няма половинчати решения, Миа. Затворих уста, осъзнавайки, че всякакви протести са безсмислени. Този човек беше решил. Затова, поемайки дълбоко въздух, влязох в колата и се опитах да успокоя забързаните си мисли, докато шофьорът ни караше към градския регистър. Вътре сякаш светът се движеше на бърза лента. Документи, химикалки, подписи... и някак си, за минути, бяхме официално женени. Погледнах надолу към пръстена на пръста си, все още опитвайки се да повярвам, че е истински. Докато излизахме, Ейдриън вече се насочваше към колата. – Да се прибираме – извика той през рамо. – Да се прибираме? – направо се задавих. – Не си събрах багажа. Дори не успях да се върна в апартамента си! Ейдриън, не съм готова за... нищо от това. Той спря и се обърна, за да ме погледне. – Няма да имаш нужда от нищо от апартамента си. Погрижих се за всичко. – Какво искаш да кажеш, че си се "погрижил"? – загледах го, а в мен кипеше странна смесица от гняв и недоверие. – Точно това, което казах. – Той повдигна вежда, невъзмутим. – Всичко, от което се нуждаеш, е у дома. Сега, идваш ли, или не? Поклатих глава, напълно зашеметена от неговата увереност, от пълното му пренебрежение към това колко съкрушително е всичко това. Но за пореден път той беше спечелил и аз влязох в колата, чувствайки се по-затворена от всякога. Когато спряхме пред неговия – нашия – дом, трябваше да призная, че е впечатляващ. Луксозна висока сграда, от тези, които виждаш само в списанията. Той ме заведе до частен асансьор, който ни отведе до пентхауса и аз излязох в пространство, което крещеше богатство. Прозорци от пода до тавана, скъп декор, всичко. – Това е... нашето място? – попитах, борейки се да повярвам. Той леко кимна, изглеждайки невъзмутим. – Твоята стая е надолу по коридора. – Той ми махна да го последвам и влязохме в спалня, която беше почти колкото целия ми стар апартамент. Само гардеробната ме остави безмълвна, напълно заредена с дрехи, които разбрах, че струват повече, отколкото изкарвам за година. Прокарах ръка по редиците дизайнерски дрехи, все още опитвайки се да осъзная, че това трябва да е новият ми живот. Рокли, блузи, дори обувки по моя размер – всичко подредено, чакащо ме. Самият лукс беше зашеметяващ. – Всичко това... е твърде много – промърморих почти на себе си, докато се обръщах към Ейдриън, който ме гледаше със същия неразгадаем израз. – Свикни – отвърна той хладно. – Всичко, от което се нуждаеш, е тук. Няма да имаш нужда да се връщаш на старото си място. – Точно така. – Опитах се да запазя гласа си спокоен, но цялата ситуация се чувстваше нереална. Това не беше просто надграждане; сякаш бях влязла в живота на някой друг, някой, който всъщност можеше да принадлежи на място като това. И всичко това заради... брак по договор? Гласът на Ейдриън прекъсна мислите ми. – Отдели малко време да се настаниш. Ще бъда в кабинета си, ако имаш нужда от нещо. Отпуснах се на ръба на леглото, все още замаяна, докато той се обръщаше да излезе. – О, и още нещо – добави той, спирайки на вратата. – Първата ни публична поява като двойка е утре. Бъди подготвена. Сърцето ми прескочи удар. – Чакай, публична поява? Вече? Той сви рамене. – Да. Колкото по-скоро светът ни види заедно, толкова по-добре. Така че си почини, Миа. Утре ще бъде голям ден. И с това той си тръгна, оставяйки ме в огромната, красиво обзаведена стая, която трябваше да бъде моя. Поседях там за момент, просто попивайки всичко, опитвайки се да осъзная факта, че това наистина се случва. Само вчера живеех нормалния си, предвидим живот, пробивайки си път в компанията, мислейки си, че може би ще се озова с някой като Грег. Сега бях омъжена за Ейдриън Найт, един от най-богатите мъже в града, и всичко, което знаех, се чувстваше сякаш е обърнато с главата надолу. Легнах на плюшеното, огромно легло, взирайки се в тавана, опитвайки се да осмисля последните няколко часа. Това дори истина ли е? Или някакъв странен сън, от който ще се събудя всеки момент? Но докато поглеждах надолу към диамантения пръстен, блестящ на пръста ми, реалността ме удари силно. Това беше реално. Това беше моят живот сега. За добро или за лошо.