Седях в малкото кафене, а топлата слънчева светлина хвърляше меки лъчи по масата, карайки парата от кафето ми да се издига в нежни спирали. Лъжичката ми звънтеше в стената на чашата, докато разбърквах разсеяно, а мислите ми се въртяха също толкова безцелно. Решението, което ме притискаше, беше като буреносен облак над главата ми – постоянен и тежък. Думите на Ейдриън се повтаряха в съзнанието ми: